Мари Лу - Легендата

— Нали знаеш, че не е нужно да седиш тук, при мен — казах му аз, след като клетвата приключи. — Отивай на церемонията си по стъпване в длъжност. Аз, така или иначе, съм болна.

Метиъс ме игнорира и постави нова хладна кърпа на главата ми.

— Така или иначе, ще встъпя в длъжност — заяви той. Нахрани ме с парче пурпурен портокал. Спомням си как го наблюдавах, докато ми белеше този портокал — разряза една дълга линия по кората му, след което извади целия плод наведнъж.

— Но ние тук говорим за командир Джеймсън — премигнах през подути очи аз. — Тя ти направи услуга, като не те назначи на бойния фронт… ще бъде недоволна, че си пропуснал церемонията. Няма ли да го отбележи в досието ти? Нали не искаш да бъдеш изритан като уличен престъпник.

Метиъс ме чукна неодобрително по носа.

— Недей да наричаш така хората, Джун, мое майско бръмбарче. Грубо е. А и тя не може да ме изрита от патрула си, защото съм пропуснал церемонията по встъпване в длъжност. Освен това — добави той с намигане, — винаги мога да проникна в базата с данни и да изчистя досието си.

Ухилих се. Един ден аз също исках да встъпя в длъжност в армията, облечена в тъмната униформа на републиката. Може би дори щях да имам достатъчно късмет да бъда под командването на именит командир, както бе станало с Метиъс. Отворих уста, за да може той да ми даде още едно парче портокал.

— Не трябва да ходиш в сектор Батала толкова често. Може би тогава ще намериш време да си хванеш приятелка.

Метиъс се изсмя.

— Нямам нужда от приятелка. Имам си малка сестричка, за която трябва да се грижа.

— Хайде де. Някой ден ще си хванеш приятелка.

— Ще видим. Предполагам, че съм си и малко придирчив.

Направих пауза, за да погледна брат си право в очите.

— Метиъс, майка ни грижеше ли се за мен, когато бях болна? Правеше ли подобни неща?

Метиъс се пресегна, за да отметне пропитите с пот кичури коса от лицето ми.

— Не бъди глупава, Джун, мое майско бръмбарче. Разбира се, че мама се грижеше за теб. И го правеше много по-добре от мен.

— Не. Ти се грижиш най-добре за мен — измънках аз. Клепачите ми натежаха.

Брат ми се усмихна.

— Мило е, че казваш това.

— Нали няма и ти да ме изоставиш? Ще останеш ли с мен по-дълго, отколкото мама и тате?

Метиъс ме целуна по челото.

— Ще остане с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.

00:01 ч.

Рубинен сектор

22ºC на закрито

Разбрах, че нещо се е случило, в мига, в който Томас се появи на вратата ни. Светлините във всички жилищни сгради бяха угаснали, точно както Метиъс каза, и само бензинови лампи осветяваха апартамента. Оли лаеше, та се късаше. Облечена бях в тренировъчната си униформа и черно-червена жилетка, стегнала бях ботушите си, а косата ми бе завързана в плътна опашка. За един кратък миг всъщност се зарадвах, че не Метиъс бе този, който чакаше пред вратата. Той щеше да види облеклото ми и да разбере, че съм се запътила към пистата. Отново не му се подчинявах.

Когато отворих вратата, Томас нервно се изкашля при вида на изненадания поглед, изписан върху лицето ми, и направи опит да се усмихне. По челото му имаше черта от черна смазка, вероятно оставена от неговия собствен показалец. Което ще рече, че той току-що бе привършил с чистенето на пушката си по-рано тази вечер, а патрулната му инспекция бе утре. Скръстих ръце. Той учтиво докосна ръба на шапката си в поздрав.

— Здравейте, госпожице Ипарис — изрече Томас.

Поех си дълбоко въздух.

— Отивам на пистата. Къде е Метиъс?

— Командир Джеймсън ви моли да дойдете с мен до болницата възможно най-бързо. — Томас се поколеба за секунда. — Това е по-скоро заповед, отколкото молба.

В кухината на стомаха ми се настани едно неясно усещане.

— Защо просто не ми се обади?

— Тя предпочита аз да ви съпроводя.

— Защо? — Гласът ми започна да се покачва. — Къде е брат ми?

Сега Томас си пое дълбоко въздух. Аз вече знаех какво ще ми каже.

— Съжалявам. Метиъс беше убит.

Тогава светът около мен притихна.

Сякаш от огромно разстояние можех да видя, че Томас все още говори, жестикулира с ръце, придърпва ме към себе си, за да ме прегърне. Аз също го прегърнах, без да осъзнавам какво върша. Не чувствах нищо. Кимнах, когато ме успокояваше и ме помоли да направя нещо. Да го последвам. Прегърнал ме бе през рамената. Мокрият нос на кучето буташе ръката ми. Оли излезе с мен от апартамента и аз му заповядах да не се отдалечава. Заключих вратата, пъхнах ключа в джоба си и оставих Томас да ни приведе през тъмнината до стълбите. През цялото време той ми говореше, но аз не го чувах. Гледах право напред, втренчена в отразителните метални декорации, които очертаваха стълбището, гледах към изкривените отражения — моето и на Оли.