Мари Лу - Легендата

Не можех да разгадая изражението си. Дори не съм сигурна дали имах такова.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си. Това бе първата ми ясна мисъл, когато слязохме до най-долния етаж на нашия небостъргач и се качихме в чакащия джип. Оли скочи на задната седалка и провря глава през прозореца. В колата се носеше задушлива миризма на гума, метал и прясна пот — група хора трябва да се бяха возили наскоро тук. Томас седна на шофьорското място и се увери, че предпазният ми колан е закопчан. Толкова дребно и глупаво нещо.

Метиъс трябваше да ме вземе със себе си.

Тази мисъл мина през главата ми отново и отново. Томас не каза нищо повече. Остави ме да гледам втренчено към притъмнелия град, докато се придвижвахме, и само от време на време ми хвърляше нерешителен поглед. Една мъничка част от мен ми напомня да не забравя да му се извиня по-късно.

С безжизнен поглед оглеждах обичайните сгради, покрай които преминавахме. Хора, най-вече работници, наети от бедняшките квартали, се струпваха по площадките на първите етажи, дори когато осветлението не работеше, и седяха прегърбени над купички евтина храна в кафенетата на партера. Облаци от пара се носеха високо в далечината. Джъмботроните, които винаги работеха, независимо от недостига на електроенергия, показваха предупреждения за наводнения и карантини. Няколко от съобщенията бяха свързани с патриотите — този път за още едно бомбено нападение в Сакраменто, при което са убити половин дузина войници. Няколко кадета, единадесетгодишни, с жълти нашивки на ръкавите, се мотаеха на стълбите пред една военна академия, а старите и захабени букви от надписа „Концертна зала Уолт Дисни“ бяха почти напълно избелели. Още няколко военни джипа минаха през нашата пресечка и аз видях безизразните лица на войниците вътре. Някои от тях носеха черни защитни очила и въобще не можех да видя очите им.

Небето изглеждаше по-облачно от обикновено — знак за предстояща дъждовна буря. Сложих качулката на главата си, в случай че забравя да го сторя, когато най-сетне слезем от колата.

Когато вниманието ми отново се върна към прозореца, видях част от центъра, който се намира в Батала. Всички светлини в този военен сектор бяха включени. Кулата на болницата се извисяваше само на няколко пресечки.

Томас забеляза, че проточвам врат, в опит да намеря по-добра гледка.

— Почти стигнахме — каза той.

Когато се приближихме, видях пресечените линии от жълта лента, които обграждат долната част на кулата, групите войници от градски патрули с червени нашивки на ръкавите като Метиъс, както и няколко фотографа, патрулна полиция, черните микробуси и медицинските камиони. Оли изскимтя.

— Предполагам, че не са хванали виновника — обърнах се към Томас.

— Как разбра?

Кимнах към зданието.

— Това наистина е впечатляващо — продължих аз. — Който и да е бил, е оцелял след скок от два етажа и половина и все още е имал достатъчно сили, за да избяга.

Томас погледна към кулата и се опита да види това, което виждах аз — счупения прозорец на стълбището на третия етаж, оградената с лента секция точно под него, войниците, които претърсват страничните улички, липсата на линейки.

— Не сме го заловили — призна той след миг. Смазката от пушката върху челото му придаде объркано изражение. — Но това не значи, че по-късно няма да открием тялото му.

— Ако досега не сте го намерили, няма и да успеете.

Томас отвори уста, за да каже нещо, след което се отказа и отново се концентрира върху пътя. Когато най-накрая джипът намали скорост и спря, командир Джеймсън се откъсна от групата пазачи и закрачи към вратата на колата.

— Съжалявам — внезапно се обърна към мен Томас.

За кратко бях пронизана от чувството на вина за това, че съм толкова нелюбезна, и реших да му кимна в отговор. Баща му беше портиер в нашия жилищен небостъргач, преди да умре, а покойната му майка — готвачка в началното ми училище. Метиъс бе този, който препоръча Томас, който имаше висок резултат на изпитанието, да бъде назначен в престижните градски патрули, въпреки скромния му произход. Така че той сигурно се чувстваше толкова смутен, колкото и аз.

Командир Джеймсън дойде до вратата на колата и почука два пъти по прозореца, за да привлече вниманието ми. Тънките й червени устни бяха гневно свити, а в нощта кестенявата й коса изглеждаше тъмнокафява — почти черна.

— Размърдай се, Ипарис. Времето ни притиска. — Очите й се стрелнаха към Оли на задната седалка. — Това не е полицейско куче, хлапе.