Мари Лу - Легендата

Сега периферното ми зрение бе замъглено. С усилия вдигнах едната си ръка до ухото и го опипах за кървави следи. Засега нямаше нищо — добър знак. Няколко мига по-късно забелязах капак на шахта на улицата. Изпуснах въздишка, понаместих черната кърпа, която покриваше лицето ми, и се наведох, за да повдигна капака.

— Стой. Не мърдай.

Завъртях се и видях Метиъс, младия капитан от входа на болницата срещу мен. Той бе насочил пистолета си право в гърдите ми, но за моя изненада не стреля. Стиснах здраво останалия в ръката ми нож. Нещо в погледа на мъжа се промени и аз осъзнах, че ме бе разпознал като момчето, което бе влязло в болницата, преструвайки се, че залита. Усмихнах се — имах достатъчно рани, за които да се погрижат там.

Метиъс присви очи.

— Горе ръцете. Арестуван си за кражба, вандализъм и влизане с взлом.

— Няма да ме заловиш жив.

— Ще се радвам да те заловя и мъртъв, ако предпочиташ.

Това, което се случи после, ми бе като в мъгла. Видях как Метиъс се стегна, за да стреля с пистолета. Хвърлих ножа си към него с всичка сила. Преди да успее да стреля, острието се заби здраво в рамото му и той падна назад с тъп звук. Не изчаках да видя дали ще се изправи. Наведох се и отместих капака на шахтата, след което се спуснах надолу по стълбата в тъмнината. Когато се напъхах целият вътре, издърпах капака обратно на място.

Контузиите вече започваха да ми се отразяват. Залитах из каналите, зрението ми ту се премрежваше, ту се фокусираше, едната ми ръка бе притисната здраво до хълбока. Внимавах да не докосвам стените. Усещах болка при всяко вдишване. Трябва да съм счупил ребро. Внимавах, дотолкова, че да обмисля в коя посока да вървя, като се стараех да се придвижвам към Езерния сектор. Тес щеше да бъде там. Тя щеше да ме открие и да ми помогне да се прибера на сигурно място. Мислех, че чувам тропота на стъпки и виковете на войници над мен. Без съмнение досега са открили Метиъс и може да са тръгнали надолу по каналите. Може вече да са по петите ми с глутница кучета. Взех мерки и тръгнах по няколко отбиващи се разклонения, като газя в мръсната канализационна вода. Зад себе си чувах плисък на вода и звуци на отекващи гласове. Поех по други разклонения. Гласовете леко се приближаваха, а после ставаха по-далечни. Продължавах в първоначалната посока, която е здраво запечатана в ума ми.

Ще е голям цирк, нали — да избягам от болницата, само за да умра тук долу, изгубен сред лабиринт от канали.

Отброявах минутите, за да се удържа да не припадна. Пет минути, десет минути, тридесет минути, час. Стъпките зад мен сега звучаха отдалечени, сякаш са тръгнали в посока, различна от моята. Понякога чувах странни шумове, нещо като клокочеща епруветка и въздишките от тръбите с пара — глътка въздух. Тя идваше и си отиваше. Два часа. Два часа и половина. Когато съзрях следващата стълба, която водеше до повърхността, реших да рискувам и да се изкатеря нагоре. Сега имаше голяма опасност да припадна. Нуждаех се от всичката останала ми сила, за да се издърпам обратно на повърхността. Намирах се в тъмна уличка. Когато успях да се съвзема, премигнах за да фокусирам замъгленото си зрение и да проуча обстановката.

Виждам Юниън Стейшън на няколко пресечки разстояние. Вече бях близо. Тес ще бъде там и ще ме чака.

Още три пресечки. Още две.

Остава ми само още една пресечка. Не можех да издържа повече. Намерих едно тъмно място в уличката и рухнах на земята. Последното нещо, което видях, бе силуетът на някакво момиче в далечината. Тя може би вървеше към мен. Свих се на кълбо и започнах да губя съзнание.

Преди да припадна, осъзнах, че медальонът вече не е окачен на врата ми.

Все още помня деня, в който брат ми пропусна церемонията си по стъпване в длъжност в армията на републиката.

Един неделен следобед. Горещ и противен. Кафяви облаци покриваха небето. Аз бях на седем години, а Метиъс — на деветнадесет. Моето бяло овчарско кученце Оли спеше върху хладния мраморен под на апартамента ни. Лежах в леглото с треска, докато Метиъс седеше до мен с набръчкано от притеснение чело. Навън можехме да чуем по високоговорителите да звучи републиканската национална клетва. Когато стигнаха до частта, в която се споменава нашият президент, Метиъс се изправи и отдаде чест в посока към столицата. Нашият прославен Електор Примо току-що бе приел да изпълнява президентската длъжност за още четири години. Това щеше да бъде неговият единадесети пореден мандат.