Мари Лу - Легендата

Отново се препънах и паднах върху него.

— Трябва да отида до тоалетната — прошепнах с пресипнал глас. Ръцете ми трепереха, когато сграбчих черната му униформа, за да запазя баланс. Войникът ме погледна с погнуса, докато неколцина от другарите му се изкикотиха. Видях как пръстите му се прокрадват по-близо до спусъка на пистолета му, но един от другите войници поклати глава. Не се позволяваше стрелба в болницата. Войникът ме изблъска и ми посочи с пистолета си другия край на залата:

— Ей там — отсече той. — Измий малко тази мръсотия от лицето си. И ако отново ме докоснеш, ще те напълня с олово.

Пуснах го и за малко не паднах на колена. След това се обърнах и се заклатушках към тоалетната. Кожените ми боти скърцаха върху плочите на пода. Усещах вперените в мен погледи на войниците, докато влязох в тоалетната и заключих вратата.

Нямаше значение. След две минути щяха да са забравили за мен. Щяха да минат още няколко, преди войникът, когото сграбчих, да осъзнае, че идентификационната му карта е изчезнала.

Веднага щом влязох в тоалетната, престанах да играя ролята на болен. Наплисках лицето си с вода и го търках, докато по-голямата част от свинската кръв и калта не се измият. Дръпнах циповете на ботите си и разкъсах вътрешните подметки, за да извадя двата си ножа, след което ги пъхнах в колана си. Ботите се върнаха обратно на краката ми. После развързах черната риза от кръста си и я облякох, като закопчах всички копчета чак до врата и преметнах тирантите върху нея. Завързах косата си на стегната конска опашка и я пъхнах под ризата, така че да е плътно притисната до гърба ми.

Накрая надянах ръкавиците и завързах черната носна кърпа около устата и носа си. Така или иначе, ако сега някой ме хванеше, щях да бъда принуден да побягна. По-добре да прикрия лицето си.

Когато бях готов, използвах върха на един от ножовете си, за да развия винтовете на капака за вентилационната шахта на тоалетната. След това извадих идентификационната карта на войника, закачих я за медальона си и се напъхах с главата напред в тунела на шахтата.

Въздухът вътре имаше странна миризма и аз бях доволен, че имам кърпа около лицето. Напредвах сантиметър по сантиметър, опитвайки се да се движа колкото мога по-бързо. Шахтата нямаше как да е повече от шестдесет сантиметра широка във всички посоки. Всеки път, когато се изтеглях напред, се налагаше да затворя очи и да си напомня, че трябва да дишам и че металните стени около мен не се стесняват. Нямаше да се наложи да ходя далеч — никоя от тези шахти не водеше до третия етаж. Трябваше само да стигна достатъчно близо, за да изляза на някое от стълбищата на болницата, далеч от войниците на първия етаж. Продължавах неуморно напред. Мислех си за лицето на Идън, за лекарството, от което той, Джон и майка ми се нуждаят и за странния червен знак Х с черта по средата.

След няколко минути шахтата свърши. Погледнах към отдушника и през насечената от процепите светлина видях части от извито стълбище. Подът бе безупречно бял, почти красив, и най-важното — пуст. Преброих до три наум, след което издърпах колкото мога по-назад ръцете си и с мощен тласък блъснах капака на шахтата. Той изхвърча. С бърз поглед огледах щателно стълбището — просторно, цилиндрично затворено пространство с високи, измазани с хоросан стени и мънички прозорци. Едно огромно, спираловидно стълбище.

Сега се движех с пълна скорост, без да се крия. Трябваше да тичам. Измъкнах се от шахтата и се втурнах нагоре по стълбите. Някъде по средата сграбчих парапета и се прехвърлих през него върху по-горното рамо на стълбището. Охранителните камери сигурно бяха насочени към мен. Всеки миг алармената инсталация можеше да се включи. Втори етаж, трети етаж. Времето ми изтичаше. Докато приближавах вратата за третия етаж, откъснах идентификационната карта от медальона си и се спрях само колкото да я прекарам през електронния четец. Охранителните камери не бяха успели да задействат алармената система навреме, за да блокира стълбището. Бравата щракна — бях вътре. Блъснах вратата.

Озовах се в гигантска зала, изпълнена с редици от медицински носилки и кипящи химикали под метални аспиратори. Лекари и войници ме погледнаха със слисани лица.

Хванах първия човек, когото видях — млад лекар, който стоеше близо до вратата. Преди някой от войниците да може да насочи пистолет в нашата посока, аз мълниеносно извадих един от ножовете и го приближих до врата на мъжа. Останалите лекари и медицинските сестри замръзнаха по местата си. Няколко от тях изпищяха.