Мари Лу: Легендата

Кимнах, защото тя това очакваше от мен. Но не бе права. Аз не просто се смятах за умна. Аз бях единственият човек в цялата република с перфектен резултат от 1500 на изпитанието. Бях прехвърлена тук, в най-добрия университет в страната, на дванадесет — четири години преди предвиденото. След това прескочих втори курс. За три години в „Дрейк“ съм получавала само отлични оценки. Бях умна. Притежавах това, което републиката считаше за добри гени… а по-добрите гени създават по-добри войници, което води към по-големи шансове за победа срещу колониите, както казват моите учители. И ако почувствах, че следобедните тренировки не са достатъчни, за да ме научат как да се катеря по стените, докато нося оръжие, то тогава… е, не е моя вината, че трябваше да се изкатеря по една от страните на деветнадесететажна сграда с ХМ-621 пушка, преметната през гърба ми. Това бе самоусъвършенстване в интерес на моята родна страна.

Носеха се слухове, че веднъж Дей е изкатерил пет етажа за по-малко от осем секунди. Ако най-търсеният престъпник в републиката бе в състояние да стори това, то как тогава щяхме го хванем, ако не сме бързи колкото него? А ако не можем да заловим дори него, как ще спечелим войната?

Бюрото на госпожа Уитъкър избибитка три пъти. Тя натисна и задържа един бутон.

— Да?

— Капитан Метиъс Ипарис е пред портала — отговори някакъв глас. — Дошъл е за сестра си.

— Добре. Пуснете го да влезе. — Тя освободи бутона и ме посочи с пръст. — Надявам се, че брат ви ще започне да върши по-добра работа в грижите си за вас, защото ако се озовете в кабинета ми още веднъж този семестър…

— Метиъс се справя по-добре от мъртвите ни родители — отвърнах аз може би по-остро, отколкото възнамерявах.

И двете изпаднахме в неловко мълчание.

Най-накрая след цяла вечност чух някаква суматоха отвън в коридора. Студентите, притиснати до стъклената врата, внезапно се разпръснаха и сенките им се отместиха, за да направят място на един висок силует. Брат ми.

Когато Метиъс отвори вратата и влезе, видях няколко момичета отвън в коридора да прикриват с ръце усмивките си. Но Метиъс концентрира цялото си внимание върху мен. Ние имахме едни и същи черни очи със златист отблясък, същите дълги мигли и тъмни коси. Дългите мигли отиваха особено на Метиъс. Дори когато вратата зад него вече бе затворена, аз все още чувах шушукането и кикота отвън. Изглежда, той бе дошъл от патрулното си дежурство направо в кампуса. Нагизден с парадната си униформа: черна офицерска куртка с два реда златни копчета, ръкавици от неопрен с полиетиленова подплата „Спектра“ и избродирани капитански отличителни знаци, бляскави пагони на рамената, официална фуражка, черни панталони, полирани ботуши. Очите ми срещат неговите.

Той бе бесен.

Госпожа Уитъкър хвърли блестяща усмивка към Метиъс.

— Ах, капитане! — възкликна тя — Радвам се да ви видя.

Метиъс докосна ръба на фуражката си в знак на учтив поздрав.

— Жалко, че отново е при такива обстоятелства — отговори той. — Моите извинения.

— Няма проблем, капитане. — Секретарката на декана махна пренебрежително с ръка. Каква подмазвачка… особено след това, което току-що бе казала за Метиъс. — Вината не е ваша. Сестра ви беше заловена да се катери по небостъргач по време на обедната почивка днес. За да го направи, тя е излязла на две пресечки извън кампуса. Както знаете, на студентите им е разрешено да използват само стените за катерене в района на университета за физическа подготовка, а напускането на територията на учебното заведение по средата на деня е забранено…

— Да, наясно съм с това — прекъсна я Метиъс и ме погледна с крайчеца на окото си. — Видях хеликоптерите да кръжат над „Дрейк“ по обяд и имах… подозрения, че Джун има нещо общо.

Имаше цели три хеликоптера. Не можаха да ме свалят от стената на сградата, изкачвайки я сами, затова ме издърпаха с мрежа.

— Благодаря ви за помощта — каза Метиъс на секретарката. Той щракна с пръсти към мен в знак, че трябва да стана. — Когато Джун се върне в кампуса, тя ще демонстрира най-доброто си поведение.

Игнорирах фалшивата усмивка на госпожа Уитъкър, когато тръгнах след брат ми, за да изляза от офиса в коридора. Незабавно заприиждаха студенти.

— Джун — обърна се към мен едно момче на име Дориан, докато вървеше заедно с нас. Той ме бе поканил неуспешно на годишния бал на „Дрейк“ в две поредни години. — Вярно ли е? Колко високо успя да стигнеш?

Метиъс го прекъсна със строг поглед.