Мари Лу - Легендата

Няколко неща могат да ти се случат, след като се явиш на изпитанието.

Да получиш перфектен резултат — 1500 точки. Никой никога не е получавал толкова… е, като изключим някакво хлапе от преди няколко години, около което военните вдигнаха голям шум. Кой знае какво се случва с някой, получил толкова висок резултат? Вероятно придобива много пари и власт.

Да получиш резултат между 1450 и 1499. Трябва да си доволен от себе си, защото ще получиш непосредствен достъп до шестгодишно обучение в гимназия, а след това четири в топ-университетите на републиката: „Дрейк“, „Станфорд“ и „Бренън“. После Конгресът те наема и ти печелиш много пари. Следват радост и щастие. Или поне така твърдят от републиката.

Да получиш добър резултат някъде между 1250 и 1449 точки. Позволено ти е да продължиш обучението си в гимназия, а след това те прехвърлят в колеж. Не е лошо.

Да се спасиш на косъм с резултат между 1000 и 1249. Конгресът не те допуска до гимназия. Присъединяваш се към бедните като моето семейство. И вероятно или ще се удавиш, докато работиш на водните турбини, или ще получиш смъртоносни изгаряния от парата в електроцентралите.

Проваляш се.

Почти винаги децата от бедняшките квартали бяха тези, които се проваляха. Ако попаднеш в тази злощастна категория, републиката изпращаше служители в дома на семейството ти. Те караха родителите ти да подпишат договор, с който възлагат на правителството пълно попечителство над теб. Служителите обясняваха, че си изпратен в трудовите лагери на републиката и че семейството ти няма да те види отново. Родителите ти трябваше да кимнат и да се съгласят. Някои дори празнуваха, защото републиката им даваше хиляда банкноти, за да компенсират загубата им. Семействата хранеха едно гърло по-малко и разполагаха с пари. Какво загрижено за поданиците си правителство!

Като изключим, че всичко това е лъжа. Посредствено дете с лоши гени не бе от полза за страната. Ако си късметлия. Конгресът щеше да ти позволи да умреш, без да те изпраща в лабораториите, за да бъдеш изследван за дефекти.

Оставаха пет къщи. Тес виждаше притеснението в очите ми и слага ръка на челото ми.

— Да не би да получаваш някое от твоите главоболия?

— Не. Добре съм. — Взирах се през отворения прозорец на къщата на майка ми и успях да зърна за миг познато лице. Идън премина, надникна през прозореца към приближаващите войници и насочи някакво метално, ръчно направено, приспособление към тях. След това се отдръпна навътре и изчезна от поглед. Къдриците му пробляснаха в светлорусо на треперливата светлина от лампата. Доколкото го познавах, той вероятно бе измайсторил това приспособление, за да измерва колко далеч е някой, или нещо от този сорт.

— Струва ми се отслабнал — промълвих аз.

— Жив е и може да се движи необезпокоявано — отговори Тес. — И това е нещо.

Минути по-късно ние видяхме как Джон и майка ми сновяха покрай прозореца, потънали в дълбок разговор. Джон и аз си приличахме много, макар че той бе станал малко по-як от дългите дни, прекарани в парната електроцентрала. Косата му като на повечето хора, които живееха в нашия сектор, се спускаше под рамената му и бе завързана на съвсем обикновена опашка. По потника му имаше петна от червена глина. Видях как мама му се кара за нещо. Вероятно за това, че е позволил на Идън да наднича през прозореца. Тя избута настрана ръката на Джон, когато получи внезапен пристъп на своята хронична кашлица. Въздъхнах. Е, поне и тримата бяха достатъчно здрави, за да се движат. Дори някой от тях да е инфектиран, щеше да се намира в ранен стадий и да има възможност да се възстанови.

Не можех да спра да си представям какво щеше да се случи, ако войниците маркираха Вратата на майка ми. Семейството ми щеше да остане вцепенено на място във всекидневната дълго след като войниците си бяха тръгнали. Тогава лицето на мама щеше да приеме обичайното си смело изражение, но тя щеше да остане будна през цялата нощ и кротко да бърше сълзите си. А на сутринта те щяха да започнат да получават съвсем малки порции храна и вода и просто да чакат да се възстановят. Или да умрат.

Мислите ми се отклониха към скривалището с откраднати пари, които Тес и аз си бяхме скътали. Две хиляди и петстотин банкноти. Достатъчни за прехраната ни за месеци наред… но недостатъчни, за да купя на семейството си флакони с лекарство против заразата.

Минутите се точеха. Прибирам прашката си и изиграхме няколко рунда на камък, ножица и хартия с Тес. (Не зная каква е причината, но тя бе неестествено добра в тази игра.) На няколко пъти хвърлях поглед към прозореца на майка ми, но не виждах никого. Те сигурно са се събрали близо до вратата, готови да я отворят. Веднага щом чуят юмручен удар по дървото.