Мари Лу - Легендата

Мислите ми се върнаха към Джун. Поклатих глава, изумен от това колко откровен си позволих да бъда с нея. Чудех се какво ли прави в момента и за какво си мисли. Може би за мен. Ще ми се тя да бе тук. По някакъв начин аз винаги се чувствах по-добре с нея. Сякаш тя можеше напълно да разбере мислите ми, да ми помогне да ги пропъдя, а и винаги можех да се полюбувам на прелестното й лице.

Лицето й ми вдъхваше кураж. Изпитвах проблем да събера смелост без Тес, Джон или мама.

Мислех върху това цял ден. Ако успеех да се измъкна от тази килия и да се въоръжа с жилетката и оръжията на някой войник, можех да избягам от резиденция „Батала“. Вече няколко пъти видях сградата от външната страна. Стените й не бяха толкова гладки, колкото тези на Централната болница, и ако успеех да се измъкна през някой прозорец, щях да мога да се придвижа до страничната й част по перваза, дори и с все още неизлекувания ми крак. Войниците нямаше да успеят да ме последват. Щеше да им се наложи да стрелят по мен от земята или въздуха, но аз бях достатъчно бърз, когато имах опора за краката си и можех да изтърпя болката в ръцете си. Трябваше да намеря начин да освободя и Джон. Идън вероятно вече не бе в резиденция „Батала“, но си спомнях съвсем ясно какво ми каза Джун в първия ден от моето залавяне. Затворникът в 6822. Това трябва да бе Джон… щях да го намеря.

Но първо трябваше да измисля как да се измъкна от тази килия.

Погледнах войниците, наредени до стената и близо до вратата. Четирима на брой. Всеки от тях бе облечен в стандартна униформа: черни ботуши, черна риза с единичен ред от сребърни копчета, тъмносиви панталони, бронежилетка и сребърна лента на ръкава. Всички имаха пушки с обхват за близък бой, а в допълнение и пистолети в кобурите на коланите си. Мислите ми препускаха трескаво. В стая като тази, с четири метални стени, от които могат да рикошират куршуми, с пушките най-вероятно се използваха нещо по-различно от оловни амуниции. Гумени куршуми, може би, за да ме зашеметят, ако се наложи. Дори упойващи патрони. Но не нещо, с което да ме застрелят или което да ги убие.

Прочистих гърлото си. Войниците се обърнаха към мен. Изчаках още няколко секунди, после издадох звук, все едно съм се задавил и превих гръб. Поклатих глава, сякаш за да прочистя мислите си, след което се облегнах на стената и затворих очи.

Войниците бяха нащрек. Един от тях насочи пушката си към мен. Те останаха безмълвни.

Продължих да се преструвам още няколко минути, като издавах задавен звук още два пъти, докато войниците продължаваха да ме наблюдават. После, без предупреждение, симулирах, че ми се повдига и се закашлях.

Войниците се спогледаха. За първи път видях несигурност да проблясва в очите им.

— Какво има? — обърна се рязко към мен войникът със запънатия ударник на пушката.

Не му отговорих. Престорих се, че се опитвам да потисна следващ пристъп.

Друг войник погледна колегата си.

— Може да е заразата.

— Глупости. Медиците вече го прегледаха.

Войникът поклати глава.

— Имал е контакт с братята си. Онзи малкият е пациент, тип „Нула“, нали? Може би медиците не са успели да я открият тогава.

Пациент, тип „Нула“. Знаех си. Отново се направих, че съм се задавил, като едновременно с това се опитах да се извърна настрана от пазачите, за да си помислят, че не желая вниманието им. Поех си въздух и се изплюх на пода.

Пазачите се поколебаха. Най-накрая онзи, със запънатия ударник на пушката, кимна към колегата си.

— Е, не искам да съм наоколо, ако е някаква странна мутация на заразата. Извикай биоекип. Да го заведем в килиите на медицинското крило.

Другият войник кимна и почука на вратата. Чух как се отключва отвън. Войникът в коридора го пусна да излезе и бързо заключи.

Първият войник се приближи към мен.

— Вие, останалите, дръжте пушките си насочени към него — даде команда той през рамо и извади чифт белезници. Престорих се, че не забелязвам как той ме приближава, като се правя на твърде зает с давенето и кашлянето. — Стани.

Той ме хвана за едната ръка и грубо ме издърпа на крака. Изсумтях от болка. Протегна се и освободи едната ми ръка от веригата, после я закопча с белезниците. Не се съпротивлявах. След това освободи и другата ми ръка. Подготви се да я напъха в белезниците.

Внезапно се извъртях и за част от секундата бях свободен. Преди войникът да успее да реагира, се обърнах, издърпах пистолета от кобура му и го насочих право към него. Другите пазачи ме фиксираха с пушките си, но не откриха огън. Не можеха да го сторят, без да уцелят своя колега.