Мари Лу - Легендата

Джун и капитанът си тръгнаха. Останах сам с командир Джеймсън и нова смяна войници, разположени близо до вратата на килията.

— Господин Уинг — обърна се тя към мен след малко. — Опитът ви тази нощ бе впечатляващ. Вие наистина сте толкова гъвкав, колкото агент Ипарис твърдеше. Жал ми е да видя как такива умения се похабяват от безполезни престъпници, но животът не е справедлив, нали? — Тя ми се усмихна. — Бедното момче. Наистина си вярвал, че можеш да се измъкнеш от една военна крепост, нали?

Командир Джеймсън се приближи до мен, наведе се и опря лакът на коляното си.

— Нека ти разкажа една кратка история. Преди години хванахме един млад ренегат, който много приличаше на теб. Смел и безразсъден, непокорен по един глупав начин и не по-малко създаващ главоболия. Той също се опита да избяга преди насрочената дата за екзекуцията си. Знаеш ли какво се случи с него, господин Уинг? — Тя се пресегна, сложи ръка на челото ми и го бутна назад, докато не опря главата ми в стената. — Онова хлапе стигна чак до стълбището, преди да го хванем. Когато дойде денят за екзекуцията му, съдът ми даде разрешение да го убия лично, вместо да го изправяме пред наказателния взвод. — Ръката й се стегна върху челото ми. — Мисля, че той щеше да предпочете да го разстрелят.

— Някой ден ти ще умреш по по-лош начин от него — отвърнах отсечено.

Командир Джеймсън се изсмя.

— Злобничък си до последно, а? — Тя пусна главата ми и наклони брадичката ми с пръст. — Хубавото ми момче, какво приятно забавление си само.

Присвих очи. Преди да успее да ме спре, аз се отскубнах от хватката й и забих дълбоко зъби в ръката й. Тя изпищя. Захапах я колко мога по-силно, докато не усетих вкуса на кръв. Командир Джеймсън ме блъсна в стената. При удара захапката ми се разтвори. Тя стисна ръката си и подскочи, гърчеща се от болка, докато аз примигнах, борейки се да запазя съзнание. Двама войници се опитаха да й помогнат, но командирът ги отблъсна.

— С нетърпение очаквам екзекуцията ти, Дей — изръмжа към мене тя. От ръката й капеше кръв. — Ще отброявам минутите! — След което бясна си тръгна, като трясна вратата след себе си.

Затворих очи и зарових глава в ръцете си, за да не може никой да вижда лицето ми. Усетих кръв по езика си — потреперих от металния вкус. Не съм дръзвал да помисля за деня на екзекуцията си. Какво ли е усещането да се изправиш пред наказателния взвод без никакъв възможен изход? Мислите ми блуждаеха и след това се спряха на това, което ми бе прошепнала Джун. Няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Тя трябва да е открила нещо — кой наистина е убил брат й или друга истина за републиката. Вече нямаше причина да ме мами… аз нямах какво да губя, а тя нямаше какво да печели. Изчаках тази мисъл да попие в съзнанието ми.

Един агент на републиката щеше да ми помогне да избягам. Щеше да ми помогне да спася братята си. Сигурно започвах да полудявам.

В „Дрейк“ се научих, че най-добрият начин да пътуваш незабелязано през нощта е, като се придвижваш по покривите. На практика съм невидима на такава височина — хората под мен бяха приковали вниманието си върху улиците — и освен това, там, горе, имах най-добрата гледка към мястото, за което се бях запътила.

Тази вечер се отправих към пограничната зона между Езерния и Алта, където участвах в схватка по скизбокс с Киеде. Трябваше да я открия сега, преди да ми се наложи да се върна на сутринта в резиденция „Батала“, за да прегледам с командир Джеймсън детайлите от нескопосаното бягство на Дей. Киеде щеше да бъде най-добрият ми съюзник за предстоящата екзекуция на Дей.

Малко след полунощ се облякох цялата в черно. Черни обувки за катерене. Тънко пилотско яке. Ножове на колана. Малка, черна раница, пристегната на рамената ми. Не взех пистолетите си — не исках, за да не успеят да ме проследят до заразените сектори.

Катерех се към върха на небостъргача, докато не се озовах сама на покрива, а вятърът пищеше навсякъде около мен. Усещах влагата във въздуха. На няколко от терасите все още има пасящи животни. Тази гледка ме накара да се запитам дали съм живяла над подземен месокомбинат през цялото това време. Оттук можех да видя целия център на Лос Анджелис, както и много от заобикалящите го сектори, а също и тънката ивица земя, която отделяше огромното езеро от Тихия океан. Лесно е да посочиш къде богаташките сектори граничат с най-бедните — там, където постоянната електрическа светлина отстъпваше място на блещукащи фенери, открити огньове и парни електроцентрали.