Мари Лу - Легендата

Той не отговори. Просто ме хвана за ръка и се отправихме към метростанцията.

— Хайде, Джун — рече той. — Нека просто се приберем вкъщи.

Когато погледнах ръкавиците му, видях, че са изцапани с малки точици кръв.

Метиъс не докосна вечерята си, нито ме попита как е минал денят ми — което ме ядоса, докато не осъзнах, че просто е много разстроен. Най-накрая, точно преди да си легна, отидох до дивана, където лежеше брат ми, и се сгуших под ръката му. Той ме целуна по челото.

— Обичам те — прошепнах аз, като се надявах да изкопча нещо от него.

Той се обърна и ме погледна. Очите му бяха толкова тъжни.

— Джун — започна той, — мисля, че утре ще помоля да ми бъде назначен друг наставник.

— Не харесваш Киан ли?

Метиъс остана безмълвен за малко. После сниши очи, сякаш го бе срам.

— Днес застрелях един човек на стадиона на изпитанието.

Това бе причината за безпокойството му. Останах смълчана и го оставих да продължи.

Метиъс прокара ръка през косата си.

— Застрелях едно момиче. Тя се беше провалила на изпитанието си и се опита да избяга от стадиона. Киан ми изкрещя да я застрелям… и аз го послушах.

— О! — Тогава не го знаех, но сега съм убедена, че Метиъс е имал чувството, че е застрелял мен. — Съжалявам — прошепнах аз.

Метиъс впери поглед в далечината.

— Малко хора имат добро основание, за да убият — рече той след дълго мълчание. — Повечето го вършат под лош предлог. Просто се надявам никога да не ти се наложи да попадаш в нито една от двете категории.

Споменът избледня, а аз продължавах да стоя вкопчена в призраците на думите му.

Не помръднах през следващите няколко часа. Когато клетвата на републиката започна да звучи, чух хората долу на улиците да я повтарят заедно, но не си дадох труд да стана. Не отдадох чест, когато се спомена името на Електор Примо. Оли седеше до мен, гледаше ме втренчено и изскимтяваше от време на време. Отвърнах на погледа му. Размишлявах и правех изчисления. Трябваше да направя нещо. Мислех си за Метиъс, за родителите ми, после за майката на Дей и братята му. Заразата бе сграбчила всички нас в ноктите си по един или друг начин. Заразата уби родителите ми. Братът на Дей беше инфектиран със заразата. Метиъс разкри истината за заразата и загина. Отне ми хората, които обичах. А зад заразата бе самата република. Страната, с която се гордеех. Страната, която експериментираше и убиваше деца, които са се провалили на изпитанието. Трудови лагери — всички ние сме били заблуждавани. Дали републиката е убивала също и близки на мои състуденти от „Дрейк“, всички тези хора, които са загинали в битка, при нещастен случай или от болести? Какво друго се пазеше в тайна?

Станах, отидох до компютъра и взех чашата си с вода. Вперих безизразен поглед в нея. По някакъв начин гледката от изкривените сенки на пръстите ми върху стъклото ме стресна — напомни ми за окървавените ръце на Дей, за потрошеното тяло на Метиъс. Тази стара чаша бе подарък, вероятно внос от републиканските острови в Южна Америка. Струваше 2150 банкноти. Някой можеше да си купи лекарство срещу заразата с парите, похарчени за тази чаша, от която аз пиех вода. Може би тези острови дори не са на републиката. Може би нищо, на което са ме учили, не е вярно.

Във внезапен пристъп на гняв вдигнах чашата и я запратих към стената. Тя се разби на хиляди искрящи парченца. Останах на място, треперейки.

Ако Метиъс и Дей се бяха срещнали на някое друго място, различно от улиците зад болницата, дали щяха да станат съюзници?

Слънцето промени позицията си. Настъпи следобед. Все още не помръднах от мястото си.

Най-накрая, когато залезът окъпа апартамента ми в оранжево и златисто, аз излязох от транса си. Почистих искрящите парченца счупено стъкло. Облякох се в пълна бойна униформа. Уверих се, че косата ми е безупречно прибрана, че лицето ми е чисто, спокойно и лишено от емоции. В огледалото изглеждах същия човек. Но отвътре бях различна. Бях феномен, който знаеше истината и точно какво да направи.

Щях да помогна на Дей да избяга.

Тази нощ се опитвах да се измъкна от затвора по следния начин.

С падането на нощта, три дни преди края на живота ми, чух още викове и врява пред килията ми. Патрули, проверяващи за заразата, бяха изолирали напълно Езерния и Алта. Равномерното покачване и спадане на огнестрелния огън, който се чуваше от екраните, ми подсказа, че хората, които живеят в тези сектори, са стигнали до сблъсъци с войниците. Само едната страна имаше преимуществото да разполага с оръжия. Познайте кой печели.