Мари Лу - Легендата

— Кажи на твоите хора да отворят вратата — наредих аз на войника, който държах за заложник.

Той преглътна тежко. Останалите войници не смееха да мигнат.

— Отворете вратата! — извика той. В коридора настъпи суматоха, след което се чуха няколко изцъквания. Войникът ми се озъби: — Навън има цяла дузина пазачи. Няма да успееш.

Аз просто му намигнах.

В мига, в който вратата леко се открехна, сграбчих войника за ризата и го изблъсках до стената. Един от останалите се опита да стреля по мен — приклекнах и се търкулнах по пода. Изстрели просвистяха наоколо. Звукът им бе като от гумени куршуми. Спрях да се търкалям точно навреме, за да спъна един войник и той падна право по гръб. Дори това ме накара да стисна зъби от болка. Проклет да е този подут крак. Бързо се шмугнах през пролуката, преди да успеят да затворят вратата.

Огледах обстановката в коридора само за части от секундата. Пълно бе с войници. Тавански плочи. Завой надясно в края на коридора. На стените пише 4-ти етаж. Войникът, който отвори вратата, бе започнал да реагира — ръката му се бе спуснала към пистолета, сякаш на забавен каданс. Подскочих, оттласнах се от едната стена и улових най-горната част на вратата. Болният ми крак напълно отказа да ме слуша — за малко не паднах на земята. Отекнаха още изстрели. Метнах се към тавана и се вкопчих в металната конструкция, която пресичаше плочките. Стая 6822 — шести етаж. Хвърлих се обратно надолу и ритнах един от войниците в главата със здравия си крак. Той падна и аз се претърколих отгоре му. Усетих как два гумени куршума го уцелиха в рамото. Той изкрещя. Приклекнах и се спуснах по коридора, като избягвах войници и оръжия, изплъзвах се от ръцете, които се опитваха да ме докопат.

Трябваше да стигна при Джон. Ако успеех да го измъкна, щяхме да си помогнем един на друг, за да избягаме. Ако можех…

В този момент нещо тежко ме удари през лицето. Причерня ми. Борех се да възстановя концентрацията си, но усетих, че рухвам на пода. Опитах се да се изправя, но някой отново ме повали на земята и от острата болка гърбът ми получи спазъм. Някакъв войник сигурно ме бе ударил с приклада на пушката си. Усетих как ръце притискат краката и рамената ми. Изпъшках и всичкият въздух излезе от гърдите ми.

Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да обърна внимание на подробностите. Главата ми се замая. Имах чувството, че ще припадна.

Чух познат глас над себе си — на командир Джеймсън.

— Какво, по дяволите, става тук! — Тя продължи да крещи на войниците си. Постепенно зрението ми се възвърна. Осъзнах, че все още се боря да се измъкна от хватката на войника.

Една ръка ме сграбчи за брадичката. Внезапно погледнах директно в очите на командир Джеймсън.

— Смешен опит — каза тя. Хвърли поглед към Томас, който й отдаде чест. — Томас. Отведи го обратно в килията му. И сложи квалифицирани стражи на пост поне този път. — Тя пусна брадичката ми и потърка облечените си в ръкавици ръце. — Искам сегашните пазачи да бъдат освободени от длъжност и изхвърлени от патрула ми.

— Да, госпожо. — Томас отново отдаде чест, след което започна да реве заповеди.

Свободната ми ръка бе закопчана в белезниците, които все още висяха на другата ми китка. С периферното си зрение виждам още един облечен в черно висш офицер да стои до Томас. Джун. Глътнах си езика от страх. Тя присви очи към мен. В ръката й видях пушката, с която ме удари.

С викове и ритници ме върнаха в килията. Джун стоеше наблизо, докато войниците ме оковаваха за стената. После, след като те се отдръпнаха, тя се наведе близо до лицето ми.

— Горещо ти препоръчвам повече да не опитваш да правиш така.

В очите й се четеше единствено студена ярост. Командир Джеймсън се усмихна до вратата. Томас наблюдаваше със сериозно изражение.

Тогава Джун отново се наведе и прошепна в ухото ми:

— Недей повече да се опитваш да го правиш, защото няма да успееш сам. Ще ти е нужна помощта ми.

Опитах се да не променям изражението си, но за секунда сърцето ми спря да бие. Помощ? Джун иска да ми помогне? Момичето, което току-що ме нокаутира в коридора и за малко не ме прати в безсъзнание. Дали не се опитва да ме вкара в клопка? Или пък наистина говореше сериозно?

Джун се отдръпна от мен в мига, в който изрече последната дума. Аз се преструвах, че съм разгневен, сякаш тя ми е прошепнала нещо оскърбително. Командир Джеймсън повдигна брадичка.

— Добра работа, агент Ипарис. — Джун бързо отдаде почест. — Последвай Томас до фоайето и аз ще се срещна с вас там.