Мари Лу - Легендата

Видях как сянката на мама се спря по средата на стаята. Тя не каза нищо. Представих си прегърбените рамена, главата, заровена в ръцете й, а смелото изражение на лицето й най-накрая бе изчезнало.

Джон въздъхна. Стъпки отекнаха над мен — той бе прекосил стаята, за да я прегърне.

— Идън ще се оправи. Може би този вирус не е толкова опасен и той ще се възстанови от само себе си. — Настъпи тишина. — Отивам да видя с какви продукти разполагаме за супа.

Чух как той излезе от спалнята.

Сигурен бях, че Джон мразеше да работи в парната електроцентрала, но поне можеше да излиза от къщи и да отвлича вниманието си за известно време. Сега бе затворен тук и нямаше как да помогне на Идън. Това сигурно го съсипваше. Стиснах разронената пръст под себе си и свих колкото мога по-здраво юмрук.

Само ако в болницата имаше лекарства.

Няколко мига по-късно видях как мама прекосява стаята и сяда накрая на леглото на Идън. Целите й ръце отново бяха в превръзки. Тя му промълви нещо утешително и се наведе, за да отметне косата от лицето му. Затворих очи. Извиках в ума си лицето й, нежно, красиво и загрижено, очите й бяха светлосини, а устата й — розова и усмихната. Майка ми ме завиваше, оправяше одеялата ми и ми прошепваше обещание за хубави сънища. Чудех се какво ли шепнеше на Идън в момента.

Внезапно се почувствах съкрушен от липсата й. Исках да се махна оттук, долу, и да изтичам да почукам на вратата ни.

Притиснах юмруците си още по-здраво в пръстта. Не. Рискът бе твърде голям. Ще намеря начин да те спася, Идън, обещавам. Проклинах се за това, че рискувах да заложа толкова много на скизбокс, вместо да намеря по-сигурен начин да изкарам средства.

Извадих маргаритките, които бях пъхнал в ръкава на ризата си. Някои от цветчетата вече се бяха смачкали, но аз ги изправих възможно най-внимателно и нежно отъпках пръстта около тях. Мама вероятно никога нямаше да ги види. Но аз щях да зная, че са тук. Цветята бяха доказателство за самия мен, че все още бях жив. Все още бдях над тях.

Нещо червено в пръстта до маргаритките привлече вниманието ми. Намръщих се, след което избутах още пръст, за да огледам по-добре. Тук имаше някакъв символ, нещо изписано под пръстта и камъчетата.

Това бе номер, подобен на онзи, който с Тес видяхме на брега на езерото, но гласеше: 2544.

Като по-малък понякога се криех тук, в онези дни, когато с братята ми си играехме на криеница. Но не си спомнях да съм виждал тези цифри. Наведох се и опрях ухо до земята.

Първоначално нямаше нищо. После чух слаб звук, свистене — след това съскане и клокочене. Като някаква течност или пара. Вероятно отдолу имаше цяла система от тръби, които водеха чак до езерото. Може би обикаляше из целия сектор. Изчетках още малко пръст, но не се появиха други символи или думи. Цифрите изглеждаха избелели от старост, боята се лющеше на малки люспи.

Останах там още известно време и мълчаливо го изучавах. Хвърлих последен поглед към спалнята през отдушника, след което излязох изпод верандата, вмъкнах се в сенките и се отдалечих към града.

Събудих се призори. Светлината ме накара да присвия очи (откъде ли идваше… някъде зад мен?) и за миг бях дезориентирана, несигурна защо спях в изоставена сграда с изглед към океана и маргаритки, които растат до краката ми. Остра болка в стомаха ме накара да изпъшкам. Бях намушкана, осъзнах аз в пристъп на паника. И тогава си спомних за схватката по скизбокс, ножа и момчето, което ме спаси.

Тес бързо пристигна при мен, когато видя, че съм се размърдала.

— Как се чувстваш?

Тя все още ме гледаше предпазливо.

— Боли ме — измърморих аз. Не исках тя да си помисли, че бе превързала лошо раната ми, затова добавих: — Много по-добре е от вчера, все пак.

Отне ми около минута, за да осъзная, че момчето, което ме спаси, седеше в ъгъла на стаята, провесил крака през балкона и вперил поглед към водата. Наложи се да прикрия смущението си. В един обикновен ден, без прободна рана от нож, никога нямаше да оставя подобна подробност незабелязана. Той отиде някъде снощи. Докато ту заспивах, ту се пробуждах, успях да запомня в съзнанието си посоката, в която пое момчето — на юг, към Юниън Стейшън.

— Надявам се, че нямаш нищо против да изчакаш няколко часа, преди да хапнеш — каза ми той. Отново носеше стария си каскет, но успях да видя няколко кичура светлоруса коса под нея. — Загубихме заложените средства на скнзбокс, така че в момента не са ни останали пари за храна.