Мари Лу - Легендата

— Бъдете внимателна. — Томас направи кратка пауза. — Командир Джеймсън каза да не прекратявам мисията, ако контузията ви не ви затруднява твърде много. Тя е заета с патрула в момента. Но ви предупреждавам. Ако микрофонът ви отново е изключен за повече от няколко часа, ще изпратя войници подире ви — независимо дали ще навреди на прикритието ви или не. Разбрахте ли?

Борех се да сдържа раздразнението си. Командир Джеймсън не вярваше, че мога да постигна каквото и да е с тази мисия — липсата на интерес от нейна страна бе оставила следа във всяка една дума от отговора на Томас. Колкото до самия него… гласът му рядко звучеше толкова строго, когато говореше с мен. Мога само да си представя колко много стрес му се бе насъбрал през последните няколко часа.

— Да, сър — отговорих аз.

Когато не последва отговор от Томас, аз отново погледнах нагоре към момчето. Напомних си да го наблюдавам по-внимателно, когато се кача горе, и да не позволявам на раната да ме разсейва.

Пъхнах медальона обратно в джоба си и се изправих.

Наблюдавах спасителя си през целия ден, докато вървях след него из сектор Алта на Лос Анджелис. Обръщах внимание на всичко, без значение колко незначителен бе детайлът.

Той, например, не натоварваше левия си крак. Накуцваше толкова леко, че не можех да го забележа, когато вървеше до мен и Тес. Виждах го, когато сядаше или се изправяше — съвсем леко колебание, когато трябваше да свие коляното си. Бе или тежка контузия, която така и не е излекувана, или лека, но скорошна. Може би от лошо падане.

Това не бе единственото му нараняване. От време на време той потрепваше от болка, когато движеше ръката си. След като това му се случи няколко пъти, се досетих, че има рана на рамото, която болезнено се изпъва всеки път, когато той се пресята твърде далече нагоре или надолу.

Лицето му бе абсолютно симетрично, от англо-азиатска смесица, красиво под калта и мръсотията. Дясното му око бе леко по-светло от лявото. Първоначално си помислих, че това може да е трик на светлината, но го забелязах отново, когато минахме покрай някаква фурна и се любувахме на хлябовете. Зачудих се дали му е по рождение.

Забелязах също и други неща: колко добре познава улиците далеч от Езерния сектор, сякаш може да върви по тях и със завързани очи, колко пъргави са пръстите му, когато приглаждат гънките по талията на ризата си, как оглежда сградите, сякаш ги запаметява. Тес никога не се обръщаше към него по име. Към мен се обръщаше само с Момиче и към него не използваше никакво название, което да го идентифицира. Когато се уморявах и главата ми се замайваше от вървенето, той ни караше да спрем и ми намираше вода, докато си почивам. Усещаше изтощението ми, без да изрека и дума.

Следобедът наближи. Ние се спасихме от най-силното слънце, като се шляехме близо до сергиите на пазара в най-бедния район на Езерния. Тес присви очи към щандовете, които се намираха под нашия навес. Намирахме се на около петнадесетина метра разстояние от тях. Тя бе късогледа, но по някакъв начин успяваше да направи разлика между продавачите на плодове и тези на зеленчуци, между лицата на различните търговци, между това кой има и кой няма пари. Знаех, че е така, защото виждах едва доловимите емоции, изписани по лицето й, задоволството й от това, че е успяла да различи нещо, или разочарованието, че не е.

— Как го правиш? — попитах я.

— Ммм? Какво да правя?

— Ти си късогледа. Как успяваш да видиш толкова много от това, което има около теб?

За миг Тес изглеждаше изненадана, а след това впечатлена. Забелязах, че момчето до нея ми хвърля поглед.

— Мога да правя фина разлика между цветовете, макар и да изглеждат малко размазани — обясни ми Тес. — Виждам сребърния отблясък на банкнотите, които се подават от портфейла на онзи човек, например.

Тя стрелна очи към един от клиентите на някакъв търговец.

Кимнах й.

— Много находчиво от твоя страна.

Тес се изчерви и погледна надолу към обувките си. За момент тя изглеждаше толкова невинна, че не можех да не се засмея. Мигновено се почувствах виновна. Как мога да се смея толкова скоро след смъртта на брат ми? По някакъв особен начин тези двамата ме караха да губя хладнокръвието си.

— Доста си схватлива, Момиче — тихо каза момчето. Очите му се бяха спрели върху моите. — Разбирам защо си оцеляло на улицата.

Просто свих рамена.

— Това е единственият начин да оцелееш, нали?

Момчето отмести поглед. Изпуснах една въздишка. Осъзнах, че съм я задържала, докато очите му ме бяха парализирали на място.