Мари Лу - Легендата

Той ме обвиняваше за загубата си. Просто кимнах. Припомних си звука от пукащия глас на Дей, който се разнесе от говорителите, и безмълвно го сравних с този на момчето. То ме погледна за кратко, без да се усмихва, сякаш знаеше какво правя, след което продължи бдението си. Не, не можех да съм сигурна, че това бе неговият глас. Сигурно имаше хиляди хора в Езерния с подобен.

Осъзнах, че микрофонът вътре в бузата ми все още бе изключен. Томас сигурно бе бесен.

— Тес, отивам долу до водата. Ще се върна след минута.

— Сигурна ли се, че ще се оправиш сама?

— Ще се справя. — Усмихнах се аз. — Ако ме видиш, че се нося в безсъзнание из морето обаче… непременно ела да ме измъкнеш.

Стъпалата на тази сграда със сигурност са били част от стълбище, но сега бяха изнесени навън. Изправих се на крака и се спуснах по стъпалата едно по едно, като внимавах да не се подхлъзна по ръба и да падна направо във водата. Каквото и да е направила снощи Тес, то наистина бе свършило работа. Макар че хълбокът все още ме болеше, болката бе по-притъпена и можех да ходя с по-малко усилие, в сравнение с вчера. Стигнах до дъното на сградата по-бързо, отколкото предполагах. Тес ми напомни как Метиъс се грижеше за мен да оздравея в деня на встъпването му в длъжност.

Но сега не можех да мисля за спомените с Метиъс. Прочистих гърло и се концентрирах, за да стигна до ръба на водата.

Изгряващото източно слънце вече бе достатъчно нависоко, за да окъпе цялото езеро в тъмнозлатист нюанс и аз можех да видя тясната ивица земя, която разделяше езерото от Тихия океан. Спуснах се по целия път надолу, чак до етажа на сградата, който е разположен точно на повърхността на водата. Всяка стена от него бе рухнала, така че можех да стигна директно до края на сградата и да топна краката си във водата. Когато погледнах към дълбините, видях, че тази стара библиотека продължава още много етажи надолу. (Вероятно бе висока петнадесет етажа, съдейки по това как е разположена покрай брега и как земята се спуска от бреговата ивица. Приблизително около шест етажа трябва да се намират под вода.)

Тес и момчето се бяха настанили на върха на сградата, няколко етажа над мен, и нямаше опасност да ме чуят — бях извън обсега им. Погледнах отново към хоризонта, цъкнах с език и включих микрофона си.

Слушалката ми започна да бръмчи от статичната радиовръзка. Секунда по-късно чух познат глас.

— Госпожице Ипарис? — бе Томас. — Вие ли сте?

— Аз съм. Добре съм.

— Бих искал да узная какви ги вършите, госпожице Ипарис. През последните двадесет и четири часа се опитвам да се свържа с вас. Бях готов да изпратя войници, които да ви приберат — а и двамата знаем колко щастлива ще бъде командир Джеймсън от това.

— Добре съм — повторих. Пъхнах ръка в джоба си и извадих медальона на Дей. — Получих лека контузия в двубой по скизбокс. Нищо сериозно.

От другия край се чу въздишка.

— Е, повече няма да оставяте микрофона си изключен за толкова дълго време, разбрано?

— Хубаво.

— Открихте ли вече нещо?

Погледнах нагоре към мястото, където момчето си бе провесило краката.

— Не съм сигурна. Момче и момиче ми помогнаха да се измъкна от бъркотията със скизбокса. Момичето превърза раната ми. Ще остана временно с тях, докато мога да се движа по-лесно.

— Да се движите по-лесно ли? — Гласът на Томас се усили. — Каква е тази ваша лека контузия?

— Просто прободна рана от нож. Нищо особено. — Томас преглътна сподавено, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Както и да е, това не е важно. Момчето направи хубавичка малка прахова бомба, за да ни измъкне от тълпата на скизбокс схватките. Той е доста ловък. Не зная кой е, но ще събера още информация.

— Мислите, че това е Дей ли? — попита Томас. — Дей не ми изглежда да е от типа момчета, които ходят да спасяват хора.

Повечето от престъпленията на Дей включваха спасяване на хора. Всички, с изключение на случката с Метиъс. Поех си дълбоко въздух.

— Не. Не смятам така.

Сниших гласа си до едва доловим шепот. Сега не бе най-удачният момент да хвърлям необмислени предположения към Томас, за да не би той да реши да действа прибързано и да изпрати войници подире ми. Командир Джеймсън директно щеше да ме изрита от патрула, ако направим нещо толкова скъпо струващо, без да имаме нищо, с което да бъде оправдано. А и освен това тези двамата ме измъкнаха от сериозна каша.

— Но може да знаят нещо за Дей.

Томас остана безмълвен за момент. Чух някаква суматоха на заден план, лек шум по статичната връзка и след това неясния му глас заедно с този на командир Джеймсън. Сигурно й докладваше за раната ми и я питаше дали е безопасно да ме остави сама тук. Въздъхнах раздразнено. Все едно никога преди не съм била ранена. След няколко минути той отново се включи.