Мари Лу - Легендата

— Толкова си мил. А тук всички ли знаят как се прави прахова бомба?

Махнах пренебрежително с ръка.

— О, разбира се, дори децата. — Погледнах я. — Ти не си от Езерния сектор, нали?

Момичето поклати глава.

— Сектор Тангаши. Тоест преди живеех там.

— Тангаши е доста далеч. Изминала си целия този път, само за да гледаш двубои по скизбокс ли?

— Разбира се, че не. — Момичето се наведе назад и легна внимателно. Видях как превръзката й стана тъмночервена. — Събирам неща от улиците. И сега ми се налага да пътувам много.

— Езерният не е безопасно място в момента. — Малко тюркоазено петно в ъгъла на балкона привлече вниманието ми. Там имаше тесен участък с маргаритки, които бяха поникнали през пукнатините на етажа. Любимите цветя на мама. — Можеш да хванеш заразата тук, долу.

Момичето ми се усмихна, сякаш знаеше нещо, за което аз нямах представа. Опитах се да се сетя на кого ми напомняше.

— Не се притеснявай. Когато не съм ядосана, съм доста предпазлива.

Когато вечерта най-сетне настъпи и Момичето бе задрямало, аз помолих Тес да остане при нея, за да мога да се измъкна и да проверя какво става със семейството ми. Тес се съгласи на драго сърце. Ходенето до зоните, инфектирани със заразата, я правеше неспокойна и тя винаги чешеше ръцете си, когато се връщаше оттам — сякаш усещаше как инфекцията се разпространява по кожата й.

Пъхнах букет маргаритки в ръкава на ризата си и няколко банкноти в джоба. Тес ми помогна да увия и двете си ръце с парцали, за да не оставям отпечатъци.

Нощта бе изненадващо хладна. По улицата нямаше патрули, които да проверяват за заразата, и единственият шум се носеше от случайни коли и далечния тътен от рекламите на джъмботроните. Странният знак Х все още се открояваше на вратата ни. Всъщност бях почти сигурен, че войниците са се връщали тук поне веднъж, защото хиксът бе ярък, а боята — прясна. Сигурно бяха направили повторна проверка на района. Причината, която ги е накарала първоначално да маркират вратата ни, очевидно все още бе налице. Спотаих се в сенките близо до къщата на майка ми, достатъчно близо, за да мога спокойно да надничам през дупките на разнебитената ограда на задния ни двор.

Когато се убедих, че никой не патрулира по улицата, се спуснах бързо през сенките към къщата и долазих до една счупена дъска, зад която може да се мине под верандата. Отместих дъската встрани. След това пропълзях в тъмния процеп, от който се носеше мирис на застоял въздух, и издърпах дъската след себе си.

Тесни снопове светлина се процеждаха през дъсчения под от стаите над мен. Чувах гласа на майка си някъде изотзад, където се намираше единствената ни спалня. Отправих се натам, след което приклекнах до отдушника на спалнята и погледнах през него.

Джон бе седнал накрая на леглото със скръстени ръце. Стойката му ми подсказа, че е изтощен. Обувките му бяха плътно покрити с кал — мама сигурно му се бе скарала за това. Джон гледаше към другия край на спалнята, където трябва да бе застанала тя.

Отново чух гласа й, този път достатъчно силно, за да го разбера.

— Нито един от двама ни все още не е болен. — Джон отмести поглед и погледна назад към леглото. — Не изглежда да е заразно. А и кожата на Идън все още има добър вид. Няма кървене.

— Все още — отвърна Джон. — Трябва да се подготвим за най-лошото, мамо. В случай че Идън…

Гласът на мама бе категоричен:

— Няма да ти позволя да говориш подобни неща в къщата ми, Джон.

— Той се нуждае от още инхибитори. Този, който ни ги даде, бе много мил с нас, но не са достатъчни.

Джон поклати глава и стана. Дори сега, особено сега, той трябваше да скрие от мама истината за местонахождението ми. Когато се отдръпна от леглото, видях, че Идън лежи там с одеяло, издърпано чак до брадичката, въпреки жегата. Кожата му лъщеше от пот. Цветът й също бе странен — блед, нездрав оттенък на зелено. Не се сещах за друга зараза с подобни симптоми. Буца заседна на гърлото ми.

Спалнята изглеждаше по абсолютно същия начин, малкото вещи в нея бяха стари и износени, но все още внасяха уют. Парцаливият дюшек, на който лежеше Идън, надрасканият скрин, по който рисувах завъртулки. Задължителният портрет на Електора висеше на стената, обграден от няколко наши снимки, сякаш е част от семейството ни. Това бяха предметите в спалнята ни. Когато Идън прохождаше, Джон и аз го държахме за ръце и му помагахме да пристъпя от единия край на стаята до другия. Винаги, когато той успяваше да се придвижи сам, Джон го поздравяваше с „дай пет“.