Мари Лу - Легендата

Най-сетне Киеде ме тупна обезумяло с другата си ръка. Пуснах я. Тя рухна на земята по колена и върху здравата си ръка. Тълпата обезумя. Притиснах колкото мога по-здраво кървящия си хълбок, а когато се огледах наоколо, видях ръце, които си разменят пари. Двама души помогнаха на Киеде да напусне ринга. Тя ми хвърли изпълнен с омраза поглед, преди да се обърне, а останалите зрители започнаха да скандират:

— Избирай! Избирай! Избирай!

Може би зашеметяващата болка бе причината разсъдъкът ми да ме напусне. Не можех повече да сдържам гнева си. Обърнах се, без да отроня нито дума, навих ръкавите на ризата си до лактите и вдигнах яката си. След това излязох от ринга и започнах да разбутвам хората, за да си проправя път извън кръга.

Скандиранията на тълпата се промениха. Чуха се освирквания. Изкуших се да включа микрофона си и да кажа на Томас да изпрати войници, но останах безмълвна. Обещала си бях да не викам подкрепление, освен ако нямам друг избор, и определено не възнамерявах да компрометирам прикритието си заради едно улично сбиване.

Когато успях да изляза от сградата, реших да рискувам и погледнах назад. Половин дузина зрители вървяха подире ми и повечето от тях изглеждаха бесни. Те са комарджиите — помислих си. — Хората, които са най-заинтересувани. Игнорирах ги и продължих да вървя.

— Върни се обратно тук! — изкрещя един от тях. — Не може просто така да си тръгнеш!

Затичах се. Проклета да е тази прободна рана. Стигнах до голям контейнер за боклук и се метнах отгоре, след което се подготвих да скоча към перваза на прозореца на втория етаж. Ако се изтеглех достатъчно нависоко, те нямаше да успеят да ме хванат. Скочих колкото мога по-високо и успях да се хвана за ръба на перваза с една ръка.

Но раната ми ме забави. Някой ме улови за крака и ме дръпна силно. Пуснах се, застъргах стената и се сгромолясах на земята. Ударих си главата толкова силно, че ми се зави свят. Тогава те ме хванаха и влачеха за краката обратно към ревящата тълпа. Борих се съзнанието ми да се проясни. Петна експлодираха из цялото ми зрително поле. Опитах се да включа микрофона си, но усетих езика си бавен и сякаш покрит с пясък. Томас — прошепнах аз, но прозвуча като Метиъс. Слепешком протегнах ръка към брат си и тогава си спомних, че нямаше кой да я улови.

Внезапно дочух някакво изпукване и няколко писъка, а в следващия миг те ме пуснаха. Отново паднах на земята. Опитах се да се изправя на крака, но залитнах и отново паднах. Откъде се бе появил всичкият този прах? Присвих очи и се опитах да се огледам през него. Все още чувах шума и хаоса на тълпата. Някой трябва да е хвърлил прахова бомба.

И тогава един глас ми нареди да стана. Когато погледнах встрани, видях едно момче, което бе протегнало ръка към мен. То имаше светли, сини очи, лицето му бе мръсно и носеше износена, стара шапка. В този миг ми се стори, че това е най-красивото момче, което някога съм виждала.

— Хайде — настоя то.

Хванах ръката му. Придвижихме се бързо надолу по улицата, оставяйки прах и хаос след себе си, и изчезнахме сред дългите следобедни сенки.

Тя не искаше да ми каже името си.

Разбирах я много добре. Много хлапета по улиците на Езерния сектор се опитваха да държат в тайна самоличността си, особено след като са участвали в нещо нелегално, като двубой по скизбокс. Освен това, аз не исках да зная името й. Все още бях разстроен, че загубих залога си. Загубата на Киеде ми коства хиляда банкноти — достатъчно за флакон с лекарството. Времето изтичаше, и то изцяло по вина на това момиче. Ах, колко бях глупав. Ако тя не беше причината Тес да се измъкне от ринга, щях да я оставя да се оправя сама.

Но знаех, че Тес щеше да ме гледа с тъжни влажни очи през остатъка от деня. Затова не го направих.

Тес продължаваше да задава въпроси, докато помагаше на Момичето — така предполагам, че ще я наричам — да почисти раната на хълбока й. Аз стоях мълчаливо през повечето време. Държах очите си нащрек за опасност. След двубоя по скизбокс и праховата ми бомба, ние тримата се озовахме на балкона на стара библиотека и си устроихме бивак. Дали все още може да се смята за балкон, след като цялата стена е рухнала и този етаж е останал отворен? Всъщност по почти всички етажи имаше рухнали стени. Библиотеката бе част от античен небостъргач, който сега бе почти изцяло под водата, на няколкостотин стъпки от източния бряг на езерото и напълно покрит с избуяла растителност. Това бе добро място за хора като нас да си намерят някакъв подслон. Огледах улиците по бреговете на реката за ядосани комарджии, които все още търсят Момичето. Погледнах през рамо от мястото на ръба на балкона, където бях седнал. Момичето каза нещо на Тес и тя предпазливо се усмихна в отговор.