Мари Лу - Легендата

— Да — измърморих аз. Мъничкият микрофон улавяше вибрациите на гърлото ми. — В центъра на Езерния съм. Прекъсвам връзката за кратко.

— Разбрано — отвърна Томас и изключи линията от своята страна.

Издадох цъкащ звук с език, за да изключа микрофона.

Прекарах по-голямата част от тази първа сутрин, ровейки из кофите за боклук. От другите просяци чувах истории за жертви на заразата, за кои зони от полицията изглеждат най-притеснени и кои райони са започнали да се възстановяват. Те говореха за най-добрите места да намериш храна и за най-добрите локации за прясна вода. За най-добрите убежища за укритие от урагани. Някои от просяците изглеждаха твърде млади, за да са се явявали дори на изпитанието. Най-малките говореха за родителите си или за това как да преджобиш войник.

Но никой не говореше за Дей.

Часовете отминаваха, настана вечер, а после нощ. Когато открих спокойна уличка, в която да отдъхна и където няколко просяка вече бяха заспали в кофите за боклук, се свих в един тъмен ъгъл и с цъкане включих микрофона си. След това извадих медальона на Дей от джоба си и леко го повдигнах, за да огледам гладките му издутини.

— Стига толкова за тази вечер — измърморих аз. Гърлото ми едва доловимо извибрира.

Слушалката ми леко изпука от статичната връзка.

— Госпожице Ипарис? Имахте ли някакъв късмет днес?

— Не, никакъв. Утре ще се пробвам на някои обществени места.

— Добре. Тук ще има хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Знаех, че под „хора за контакт двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата“ Томас има предвид, че той е единственият, който се намира в режим на подслушване.

— Благодаря — прошепнах аз. — Прекъсвам връзката.

Изключих микрофона. Стомахът ми изкъркори. Извадих парче пилешко, което намерих в задния двор на кухнята на някакво кафене, и не обърнах внимание на студената, мазна слуз. Ако исках да живея като гражданка от Езерния сектор, щеше да ми се наложи да ям като такава. Може би трябва да си потърся работа — помислих си. Идеята ме накара да се изсмея лекичко.

Когато най-накрая заспах, сънувах лош сън и Метиъс бе в него.

Не открих нищо съществено на следващия ден, нито пък на по-следващия. Косата ми стана сплъстена и без блясък от жегата и дима, а мръсотията започна да покрива лицето ми. Когато погледнах отражението си в езерото, осъзнах, че сега приличам точно на уличен просяк. Всичко ми се струваше мръсно. На четвъртия ден се отправих към граничната ивица между Езерния сектор и Блуридж, като реших да прекарам времето си в обикаляне на баровете.

И тогава нещо се случи. Неочаквано се натъкнах на двубой по скизбокс.

Правила за гледане и залагане на схватки по скизбокс бяха доста прости.

1. Избираш си този, който смяташ, че ще спечели.

2. Залагаш на него.

Това бе всичко. Единственият проблем, който възникваше, бе, когато човек се ползваше с твърде лоша слава, за да поеме риска да направи залог публично и евентуално да бъде прибран от полицията.

Този следобед приклекнах зад комина на порутен едноетажен склад. Оттук виждах тълпата хора, събрани в изоставената сграда в съседство. Дори бях достатъчно близо, за да чуя за какво си говорят някои от тях.

И Тес. Тес бе долу при тях с кесия от нашите пари и усмивка на лицето, а крехкото й телосложение почти се губеше сред блъсканицата. Наблюдавах я, докато тя слушаше как другите комарджии обсъждат бойците. Зададе им няколко въпроса. Не смеех да откъсна очи от нея. Уличните полицаи, недоволни от подкупите, които получаваха, понякога проваляха схватките по скизбокс и арестуваха участниците, затова аз никога не заставах сред тълпата, когато двамата с Тес гледахме двубоите. Ако ме заловяха и направеха проверка на пръстовите ми отпечатъци, всичко свършваше. И за двамата. Тес обаче бе слабичка и хитра. Тя можеше да се изплъзне от внезапната полицейска хайка много по-лесно от мен. Но това не значеше, че ще я оставя да се оправя сама.

— Продължавай да се движиш, братовчедке — мърморех под носа си, докато Тес се смееше на шегата на някакъв млад комарджия. Не се приближавай много до нея, нещастник такъв.

Чу се шум откъм единия край на тълпата. За секунда очите ми се стрелнаха натам. Един от бойците предизвика любопитството на зрителите, като размаха ръце и се провикна. Усмихнах се. Това момиче се казваше Киеде или поне това ми подсказваха скандиранията на тълпата. Тя бе същата онази барманка, която срещнах преди няколко дни, когато минавах през сектор Алта. Киеде въртеше китки, подскачаше от крак на крак и тръскаше ръце.