Мари Лу - Легендата

Метиъс не можеше да бъде измъчван. Той вече бе мъртъв.

Същата вечер Томас ме изпрати обратно до апартамента ми и ме целуна по бузата, преди да си тръгне. Каза ми да внимавам и че ще следи всичко, което се предава по микрофона ми.

— Всички ще те наблюдават — увери ме той. — Няма да си сама, освен ако ти не решиш така.

Успях да се усмихна в отговор. Помолих го да се грижи за Оли, докато ме няма.

Когато най-сетне се прибрах в апартамента си, се свих на кълбо върху дивана и сложих ръка върху гърба на Оли. Той спеше дълбоко, но бе притиснат плътно отстрани до канапето. Сигурно усещаше отсъствието на Метиъс също толкова силно, колкото и аз. Върху стъклената холна маса бяха пръснати купища стари снимки на родителите ни от нощното шкафче на Метиъс. Там бяха и дневниците на брат ми, както и книжка, в която той си събираше дребни спомени от всичко, което правехме заедно — посещение на опера, късни вечери, ранни тренировки на пистата. Започнах да ги разглеждам от момента, в който Томас си тръгна, и се надявах, че това, за което Метиъс искаше да говори с мен, е споменато някъде. Прелиствах записките на брат ми и препрочитах кратките бележки, които татко обичаше да оставя в долната част на снимките. На най-скорошната родителите ни са застанали с младия Метиъс пред резиденция „Батала“. И тримата са вдигнали палците си нагоре. Бъдещата кариера на Метиъс е тук! 12 март. Вгледах се в датата. Снимката бе правена няколко седмици преди смъртта им.

Плейърът ми бе поставен на ръба на холната масичка. Щракнах два пъти с пръсти, след това слушах гласа на Дей отново и отново. Какво ли лице отговаря на този глас? Опитах се да си представя как изглежда Дей. Млад и атлетичен вероятно, както и жилав от годините, прекарани по улиците. Гласът звучеше толкова изкривено от говорителите, че имаше думи, които не разбирах.

— Чу ли това, Оли? — прошепнах аз. Оли леко изхърка и потри глава в ръката ми. — Това е нашият човек. А аз ще го хвана.

Заспах с думите на Дей, ехтящи в ушите ми.

06:25 часа

Намирах се в Езерния сектор и наблюдавах как засилващата се дневна светлина оцветяваше вдигащите пяна водни колела и турбини в златисто. Димен слой постоянно се рееше над ръба на водата. По-надалеч, от другата страна на езерото, виждах центъра на Лос Анджелис, разположен точно до брега. Уличен полицай ме приближаваше и ми каза да спра да се шляя, да не спирам да се движа. Кимнах безмълвно и продължих да вървя покрай брега.

От разстояние се сливах напълно с тези, които вървяха около мен. Ризата ми бе с яка и къси ръкави от един евтин търговски център, намиращ се на границата между Езерния и Зимния сектор. Панталоните ми бяха скъсани и изцапани с кал — кожата на ботушите ми се лющеше. Внимавах много за начина на завързване, който използвах. Възелът бе тип „Роза“ и всеки работник би го използвал. Вързала бях косата си на висока, стегната конска опашка. Отгоре си бях сложила каскет.

Медальонът на Дей бе скрит в джоба ми.

Не можех да повярвам колко мръсни са улиците тук. Вероятно бе дори по-зле, отколкото в разрушените покрайнини на Лос Анджелис. Земята бе разположена ниско до водата, не по-различно от останалите бедняшки сектори, които до един изглеждаха по един и същи начин и когато имаше буря, езерото вероятно наводняваше всички улици по продължението на брега с мръсна, заразна вода от канализацията. Всяка сграда бе избеляла и бе осеяна с дупки — с изключение, разбира се, на полицейския участък. Народът минаваше покрай боклука, скупчен край стените, сякаш въобще не бе там. Мухи и бездомни кучета се мотаеха около сметта, както и някои хора. Сбърчих нос от миризмата, смесица от димящи фенери, мазнина и канализация. След това се спрях, осъзнала, че ако искам да мина за гражданка от Езерния сектор, трябва да се преструвам, че съм свикнала с вонята.

Няколко мъже ми се ухилиха, докато минаваха покрай мен. Един дори ми подвикна. Игнорирах ги и продължих да вървя. Каква сбирщина от престъпници, мъже, които едва са успели да преминат успешно изпитанията си! Замислих се дали не мога да пипна заразата от тези хора, макар и да съм ваксинирана. Кой знае къде са били.

След това се спрях. Метиъс ме съветваше никога да не осъждам бедните по този начин. Е, той бе по-добър човек от мен — горчиво констатирах в мислите си.

Миниатюрният микрофон от вътрешната страна на бузата ми леко извибрира. Последва приглушен звук от слушалката ми:

— Госпожице Ипарис. — Гласът на Томас се разнесе като съвсем тихо бръмчене, което само аз можех да чуя. — Работи ли всичко?