Мари Лу - Легендата

— Какво му казахте? — попитах командир Джеймсън.

Тя ме погледна. Очите й бяха леденостудени.

— Казах му, че родният му град ще бъде следващата мишена на въздушните ни кораби. — Тя отново се обърна към пленника. — Ще започне да ни съдейства, ако знае какво е добро за него.

Шпионинът ни изгледа свирепо един по един. Кръв се стичаше от устата му надолу по челото и косата и капеше върху пода под него. Когато започна да се мята, командир Джеймсън стъпи върху веригата, увита около врата му, и започна да го души, докато той не спря.

Сега ръмжеше и плюеше кръв по ботушите ни, което ме накара да избърша моите с погнуса.

Командир Джеймсън се наведе и му се усмихна:

— Хайде да започнем отначало, искаш ли? Как се казваш?

Шпионинът отвърна поглед от нея и не каза нищо.

Командир Джеймсън въздъхна и кимна към Томас.

— Ръцете ми се умориха — каза тя. — Честта е твоя.

— Да, госпожо.

Томас козирува и пристъпи напред. Стисна зъби, сви юмрук и удари здраво шпионина в стомаха. Очите на тайния агент се ококориха и той изхрачи още кръв по пода. Разсеях се, като се опитах да проуча детайлите от екипировката му. (Месингови копчета, военни ботуши, синя значка на ръкава му. Това означаваше, че се е дегизирал като войник и сме го заловили близо до Сан Диего, единствения град, в който всички са задължени да носят тези сини значки. Можех да видя и какво го е издало. Едно от месинговите копчета изглеждаше малко по-плоско от останалите, които са произведени в републиката. Сигурно го е зашил сам — копче от стара униформа на колониите. Глупаво. Грешка, която само шпионин от колониите би направил.)

— Как се казваш? — попита го отново командир Джеймсън.

Томас извади острието на сгъваем нож и сграбчи един от пръстите на агента.

Шпионинът преглътна силно.

— Емерсън.

— Емерсън кой? Бъди конкретен.

— Емерсън Адам Греъм.

— Господин Емерсън Адам Греъм от Източен Тексас — произнесе името командир Джеймсън с лек, ласкателен глас. — Приятно ми е да се запознаем, млади господине. Кажете ми, господин Греъм, защо колониите ви изпратиха в нашата прекрасна република? За да разпространявате лъжите им ли?

Агентът тихо се изсмя.

— Прекрасна република — отсече той. — Вашата република няма да оцелее още едно десетилетие. И толкова по-добре — щом колониите превземат териториите ви, ще ги оползотворят по-добре, отколкото вие сте…

Томас удари шпионина през лицето с дръжката на ножа си. Откъртен зъб се плъзна по пода. Когато отново погледнах Томас, косата му бе паднала върху лицето и жестоко задоволство бе заменило обичайното му любезно излъчване. Намръщих се. Не бях виждала често това изражение по лицето му — побиха ме ледени тръпки от него.

Командир Джеймсън го спря, преди да успее отново да удари агента.

— Всичко е наред. Нека да чуем какво има да каже нашият приятел против републиката.

Лицето на шпионина бе почервеняло от твърде дългото висене с главата надолу.

— На това ли викате република? Да убивате собствените си хора и измъчвате тези, които са били ваши братя?

Вдигнах очи при тези думи. Колониите искаха да ни накарат да смятаме, че ще е за добро да им позволим да поемат контрол над управлението. Все едно ни присъединяват или ни правят някакъв вид услуга. Така ни виждаха те — бедна, малка и маргинална нация, сякаш те бяха по-могъщи. В крайна сметка тази концепция им бе най-изгодна, тъй като се носят слухове, че наводненията са поразили много повече техни територии, отколкото наши. Ето затова винаги е ставало дума. Територии, територии, територии. Но да се превърнем в съюз — това никога не се е случвало и никога нямаше да се случи. Или щяхме да ги победим първи, или да загинем, докато се опитваме да го сторим.

— Няма да ви кажа нищо. Можете да опитвате колкото си искате, но няма да ви кажа нищо.

Командир Джеймсън се усмихна на Томас и той й отвърна също с усмивка.

— Е, чу господин Греъм — каза тя. — Можеш да опитваш колкото искаш.

Томас се захвана да го обработва и след известно време се наложи другият войник в стаята да се присъедини към него, за да държи шпионина на място. Насилвах се да гледам, докато те се опитваха да измъкнат информация от него. Трябваше да се науча на това, да привикна с него. Ушите ми кънтяха от писъците на агента. Игнорирах факта, че косата на шпионина бе черна и права като моята, че кожата му бе бледа и младостта му ми напомняше за Метиъс. Казах си, че не брат ми е човекът, който сега Томас измъчва. Това би било невъзможно.