Мари Лу - Легендата

Всъщност това бе моята любима и най-омразна гледка. Защото макар електрическите светлини от центъра да й придаваха вид на красива забележителност, на изток се извисяваше стадионът, на който се провеждаше изпитанието.

— Все още имаш време — обясни ми Тес. Тя се премести толкова близо до мен, че можех да усетя голото й рамо, опряно до моето. Косата й миришеше на хляба и канелата от магазина. — Вероятно малко повече от месец. Дотогава ще намерим лекарство срещу заразата, сигурна съм.

За момиче без семейство и дом Тес бе изненадващо оптимистична. Опитах се да се усмихна заради нея.

— Може би. Може би от болницата ще станат по-невнимателни след няколко седмици.

Но в душата си знаех, че това няма да се случи.

По-рано през деня поех риска и надникнах в къщата на майка ми. Странният знак Х все още стоеше изрисуван на вратата. Майка ми и Джон изглеждаха добре, поне бяха достатъчно здрави, за да се държат на крака и да се движат. Но Идън… този път малкият ми брат лежеше в леглото с кърпа на челото. Дори от разстояние успях да забележа, че е отслабнал. Кожата му изглеждаше бледа, гласът му звучеше слабо и дрезгаво. Когато по-късно се срещнах с Джон зад нашата къща, той ми каза, че Идън не е ял от последния път, когато бях наминал. Напомних му да не влиза в стаята на болното ми братче, ако не се налага. Кой знае как се предаваше тази проклета зараза. Джон ме предупреди повече да не правя маймунджилъци, за да не ме убият. Нямаше как да не се изсмея на това. Джон никога нямаше да ми го каже направо, но знаех, че съм единственият шанс на Идън.

Заразата можеше да сложи край на живота му, преди да се е явил на изпитанието.

Може пък и да беше за добро. На Идън никога нямаше да му се наложи да застане на прага на вратата ни на своя десети рожден ден и да чака автобуса, който ще го отведе до стадиона, където се провежда изпитанието. Никога нямаше да му се наложи да върви след десетки други деца нагоре по стълбите на съоръжението и да влиза във вътрешната му част, нито да го обикаля, докато администраторите на изпитанието изучават дишането и стойката му, и няма да отговаря на страници връз страници от глупави въпроси с многовариантни отговори, или пък да се справя с интервюта, застанал пред заобиколилите го отвсякъде нетърпеливи служители. Никога нямаше да му се налага след това да чака с някоя от групите, без да знае кои от тях ще се завърнат у дома и коя група ще бъде изпратена в така наречените „трудови лагери“.

Ако се стигнеше до най-лошото, може би заразата наистина представляваше по-милостивият начин човек да си отиде.

— Идън все се разболява, нали знаеш — изрекох аз след малко. Отхапах голямо парче сирене и хляб. — Едва не умря веднъж, когато беше бебе. Хванал беше някаква шарка, цяла седмица имаше треска, обриви и непрекъснато плачеше. Войниците за малко не маркираха вратата ни. Но очевидно това не беше заразата, а и нямаше други болни. — Поклатих глава. — Джон и аз не се разболявахме.

Този път Тес не се усмихна.

— Горкият Идън. — След кратка пауза тя продължи. — Аз бях доста болна, когато ме срещна за първи път. Помниш ли колко зле изглеждах?

Внезапно се почувствах виновен, че през изминалите дни говоря толкова много само за собствените си роднини. Поне имах семейството, за което да се тревожа. Обгърнах с ръка рамената й.

— Да, изглеждаше доста зле.

Тес се изсмя, но очите й останаха вперени в светлините от центъра. Тя облегна глава на рамото ми. Опираше се в мен така още от първата седмица, от която я познавам, когато я забелязах в една уличка в сектор Нима.

Все още не знаех какво ме накара да се спра и да я заговоря онзи следобед. Може би жегата ме бе направила мекушав, или пък просто бях в добро настроение, защото бях открил ресторант, който беше изхвърлил стари сандвичи, които щяха да ми осигурят прехраната за цял един ден.

— Хей — извиках й аз.

Още две глави се подадоха от контейнера за боклук. Сепнах се от изненада. Двама от тях, възрастна жена и момче тийнейджър, незабавно изскочиха навън от мръсотията и побягнаха надолу по уличката. Момичето, което беше на не повече от десет години, остана на място и се разтрепери, когато ме видя. Тя беше слаба като клечка, с дрипава тениска и панталони. Косата й беше къса, подстригана на каре до под брадичката и изглеждаше рижава на слънчевата светлина.

Изчаках за момент, защото не исках да я изплаша, като другите двама.

— Хей — извиках отново аз, — имаш ли нещо против да се присъединя към теб?