Мари Лу - Легендата

Притиснах се още по-назад към високия бряг и разронена пръст и камъчета се посипаха надолу в пясъка. Продължавах да се притискам, докато гърбът ми не се опря в повърхност, която бе твърда и гладка. Тес направи същото.

— Нещо лошо се мъти — каза единият полицай. — Този път заразата се е появила в сектор Зейн.

Стъпките им отекваха над нас и виждах как крачат в началото на кея. В далечината първите признаци на светлина правеха хоризонта тъмносив.

— Никога не съм чувал заразата да се появява там.

— Сигурно е по-силен щам.

— Какво възнамеряват да направят?

Опитах се да чуя какво ще отговори другият полицай, но двамата се бяха отдалечили и гласовете им се бяха превърнали в неясно мърморене. Поех си дълбоко въздух. Сектор Зейн се намираше на поне около петдесет километра оттук — ами ако странният червен знак, изрисуван на вратата на майка ми, означава, че те са заразени с този нов щам? И какво смята да прави Електорът по въпроса?

— Дей — прошепна Тес.

Погледнах я. Тя се обърна към брега, с гръб към езерото. Посочи ми дълбоката вдлъбнатина, която бяхме направили. Когато и аз се обърнах, видях какво ми посочи тя.

Твърдата повърхност, до която си бях опрял гърба, всъщност бе метален пласт. Когато почистих още от пръстта и камънаците, видях, че металът бе забит дълбоко в брега, така че това вероятно бе нещото, което го крепеше като основа. Хвърлих бърз поглед към повърхността.

Тес ме погледна.

— Кухо е.

— Кухо?

Допрях ухо до леденостудения метал. Вълна от шумове ме заля — звук от клокочене и съскане, който Тес беше чула по-рано. Това не бе просто метална структура, която да служи като подпора за бреговете на езерото. Когато се отдръпнах от нея и огледах по-внимателно метала, забелязах символи, изваяни по повърхността му.

Единният бе знамето на републиката, щамповано върху метала. Другият символ бе малък червен номер: 318.

— Аз трябва да отида там, не ти.

Стиснах зъби и се опитах да не поглеждам към Томас. Думите му все едно излизаха от устата на Метиъс.

— Не изглеждам толкова подозрително, колкото теб — отговорих аз. — Хората може по-лесно да ми се доверят.

Намирахме се пред прозореца в северното крило на резиденция „Батала“ и наблюдавахме командир Джеймсън в действие от другата страна на стъклото. Днес заловиха шпионин от колониите, който тайно разпространяваше пропаганда за това „как републиката ви лъже!“. Шпионите обикновено биват транспортирани в Денвър, но ако бъдат заловени в голям град като Лос Анджелис, ние ги задържахме, преди от столицата да се намесят. В момента той висеше с главата надолу в стаята за разпити. Командир Джеймсън държеше ножица.

Наклоних леко глава, докато оглеждах шпионина. Вече го мразех толкова силно, колкото ненавиждах всичко, свързано с колониите — той със сигурност нямаше връзка с патриотите, но това просто го правеше още по-голям страхливец. (Досега всеки патриот, когото сме преследвали, се бе самоубивал, преди да бъде заловен.) Този шпионин бе млад, вероятно на не повече от тридесет. На същите години, на които беше и брат ми. Бавно започвах да свиквам да говоря за Метиъс в минало време.

С периферното си зрение виждах, че Томас все още ме гледа. Командир Джеймсън официално го повиши, за да запълни овакантената от брат ми позиция, но Томас нямаше власт над решенията, които избирах да взема в тази изпитателна мисия, и това го подлудяваше. Той щеше да се заинати да ме пусне под прикритие в Езерния сектор за няколко последователни дни, без да имам зад гърба си двама души за подкрепление и екип, който да ме следи.

Но това, така или иначе, щеше да се случи още утре сутрин.

— Виж. Не се притеснявай за мен. — Видях през стъклото как шпионинът изви гърба си в агония. — Мога да се грижа за себе си. Дей не е глупак — ако има екип, който да ме следва из града, той ще го забележи за нула време.

Томас обърна гръб на разпита.

— Зная, че си добра в това, което вършиш — отговори той. Бях в очакване на „но“-то… в изречението му. Такова не последва. — Само дръж микрофона си включен. Аз ще се погрижа за нещата тук.

Усмихнах му се.

— Благодаря.

Той не ме погледна повторно, но ъгълчетата на устните му се извиха леко нагоре. Може би си спомняше времето, когато вървях по петите им с Метиъс и им задавах безсмислени въпроси за армията.

Зад стъклото шпионинът внезапно изрева нещо към командир Джеймсън и се метна яростно във веригите си. Тя погледна към нас и ни даде знак, махвайки с ръка. Не се поколебах. Томас, аз и още един войник, който седеше край вратата на стаята за разпити, бързо влязохме вътре и се наредихме близо до задната стена. Мигновено усетих колко задушна и гореща е стаята. Наблюдавах, докато пленникът продължаваше да крещи.