Мари Лу - Легендата

Тя ме гледаше втренчено, без да пророни и дума. Едва можех да различа лицето й, защото цялото бе в сажди.

Когато не ми отговори, аз свих рамена и тръгнах към нея. Може би щях да открия нещо полезно в контейнера.

В мига, в който стигнах на три метра от момичето, то извика сподавено и побягна. Затича се толкова бързо, че се спъна и падна върху асфалта по ръце и колена. Докуцуках до нея. Спомням си, че тогава болното ми коляно беше по-зле и че се препънах в бързината.

— Хей! — извиках аз. — Добре ли си?

Тя рязко се отдръпна и вдигна издраните си ръце като щит пред лицето си.

— Моля те — рече тя. — Моля те, моля те.

— Моля те, какво? — След това въздъхнах, смутен от раздразнението си. Вече виждах сълзи да бликат от очите й. — Спри да плачеш. Няма да те нараня.

Коленичих до нея. Първоначално тя изскимтя и започна да се отдръпва пълзешком, но когато не помръднах, се спря и ме погледна. Кожата и по двете й колена беше разкъсана, а плътта отдолу — кървяща и възпалена.

— Наблизо ли живееш? — попитах я аз.

Тя кимна. След това, сякаш си спомни нещо и поклати глава.

— Не.

— Мога ли да ти помогна да се прибереш у дома?

— Нямам дом.

— Нямаш ли? Къде са родителите ти?

Тя отново поклати глава. Въздъхнах и пуснах платнената си чанта на земята, след това й подадох ръка.

— Хайде. Нали не искаш да се инфектират и двете ти колена? Ще ти помогна да ги почистим и след това можеш да си ходиш. Може също да си вземеш и малко от храната ми. Сделката не е лоша, нали?

Отне й дълго време, преди да поеме ръката ми.

— Добре — прошепна тя толкова тихо, че едва я чух.

Същата вечер ние си устроихме бивак зад някаква заложна къща, а в уличката имаше два стари стола и раздран диван. Почистих колената на момичето със спирт, който бях откраднал от един бар, като й дадох да захапе един парцал, за да не се разпищи и това да привлече внимание. След като се погрижих за охлузванията й, тя така и не ми позволи да се доближа до нея. Винаги, когато ръката ми неволно докосваше косата й или я бутнех по ръката, тя се дърпаше, като изгорена от парата на чайник. Накрая се отказах да я заговарям. Оставих й канапето, а аз използвах ризата си като възглавница и се опитах да се настаня уютно върху павираната улица.

— Ако на сутринта искаш да си ходиш, просто си тръгни — казах й аз. — Няма нужда да ме будиш, нито да ми казваш довиждане.

Клепачите ми натежаха, но тя остана напълно будна и ме гледаше втренчено, без да премигва, дори когато заспивах.

На сутринта все още бе там. Вървеше подире ми, докато претърсвах кофите за боклук, вадех стари дрехи и ставащи за ядене остатъци от храна. Опитах се да я помоля да си тръгне. Дори опитах да й се развикам. Едно сираче щеше да ми създава огромни главоболия. Но въпреки че я разплаках няколко пъти, когато погледнех през рамо, тя все още бе там и ме следеше от късо разстояние.

Две вечери по-късно, докато седяхме заедно до примитивно запаления огън, тя най-сетне ми проговори.

— Името ми е Тес — прошепна тя. След това огледа лицето ми, сякаш искаше да отгатне реакцията ми.

Аз просто свих рамена.

— Радвам се да го науча — отвърнах аз.

И така започна всичко.

Тес се събуди стреснато. Ръката й ме фрасна по главата.

— Оуу — изохках аз, докато си разтривах челото. Болка премина през все още неизлекуваната ми ръка и сребърните куршуми, които Тес беше намерила в дрехите ми, издрънчаха в джоба. — Ако искаше да ме събудиш, можеше просто да ме потупаш.

Тя сложи пръст на устните си. Сега вече бях нащрек. Все още седяхме под кея, но вероятно оставаха два часа до зазоряване и линията на хоризонта вече бе притъмняла. Единствената светлина идваше от няколко много стари улични лампи, разположени по края на езерото. Хвърлих поглед към Тес. Очите й проблясваха в тъмнината.

— Чу ли нещо?

Намръщих се. Обикновено успявах да чуя нещо подозрително преди Тес, но този път не долавях абсолютно нищо. И двамата останахме неподвижни за един дълъг миг. От време на време чувах плискането на вълни. Звук от метал, пенещ вода. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Отново погледнах Тес.

— Какво чу първия път?

— Звучеше като нещо… клокочещо — прошепна тя.

Преди да успея да обмисля казаното, чух стъпки и след това глас, който се приближаваше по кея над нас. И двамата се свихме по-навътре в сенките. Гласът бе мъжки, а стъпките звучаха необичайно тежко. Секунда по-късно осъзнах, че мъжът върви с някой друг. Патрул от двама улични полицаи.