Мари Лу - Легендата

Уличната полиция нямаше да знае, че съм на мисия. Ако ме видеха облечена така, екипирана със защитни очила за инфрачервено виждане, със сигурност щяха да ме разпитват.

Банка „Аркадия“ се намираше на една тиха улица. Заобиколих сградата и вървях от задната й страна, докато не се озовах пред един паркинг в края на тясна уличка. Тук се спотаих в сенките и зачаках. Очилата ми отмиваха повечето от цветовете на пейзажа. Огледах се и видях редица градски високоговорители по покривите, скитаща се котка, чиято опашка мърдаше над капака на кофа за боклук, изоставена вестникарска будка със стари антиколониални съобщения, залепени навсякъде по нея.

Часовникът на визьора ми показа 23:53 часа. Убивах време, като се насилвах да премисля внимателно историята на Дей. Преди обира на тази банка той вече се бе появявал в нашите регистри три пъти. Това бяха единствените инциденти, където открихме отпечатъци от пръсти — мога само да предполагам какъв е общият брой на престъпленията, които е извършил. Огледах по-обстойно уличката зад банката. Как е успял да се вмъкне в тази банка за десет секунди с четирима въоръжени пазачи на задния вход? Алеята бе тясна. Той би могъл да открие достатъчно опори за краката, за да си проправи път нагоре до втория или третия етаж със скокове — през цялото това време е използвал оръжията на пазачите срещу самите тях. Вероятно ги е накарал да стрелят един по друг, строшил е прозореца и се е промъкнал през него. Това трябва да му е отнело само няколко секунди. А какво е направил, когато е успял да влезе вътре, нямам никаква представа.

Вече бях наясно колко подвижен е Дей. Да оцелееш след падане от два етажа и половина е достатъчно доказателство. Тази вечер обаче нямаше да има тази възможност. Не ме интересуваше колко е бързоног — не можеш просто да скачаш от сгради и след това да очакваш да се движиш нормално. Дей нямаше да подскача по стени и стълбища поне още седмица.

Внезапно се стегнах. Бе две минути след полунощ. Цъкащ звук отекна някъде далеч и котката, която седеше върху кофата за боклук, се втурна да бяга. Възможно е да бе запалка, спусък на пистолет, високоговорителите или трепкаща улична лампа — можеше да бъде всичко. Огледах покривите. Все още нищо.

Но космите по врата ми настръхнаха. Знаех, че той е тук. Знаех, че ме наблюдава.

— Покажи се — казах аз. Миниатюрният микрофон до устата направи гласът ми да звучи като мъжки.

Тишина. Дори пластовете хартиени съобщения по вестникарската будка не помръдваха. Тази нощ нямаше вятър.

Извадих флакон от кобура на колана си. Другата ми ръка не пусна дръжката на пистолета.

— Имам това, от което се нуждаеш — размахах флакона театрално.

Все още нищо. Този път обаче чух нещо, което прозвуча като възможно най-немощната въздишка. Дихание. Очите ми се стрелнаха към наредените по покривите високоговорители. Ето какъв бил цъкащият звук. Пренастроил е говорителите, за да може да разговаря с мен, без да издаде местонахождението си. Усмихнах се иззад маската. И аз бих направила същото.

— Знам, че се нуждаеш от това — повторих аз и отново показах флакона. Подхвърлих го в ръцете си и го повдигнах по-високо. — Има всички официални отличителни знаци и печат „Одобрено“. Уверявам те, истински е.

Още една въздишка.

— Някой, за когото те е грижа, ще съжалява, че не си се показал, за да се срещнеш с мен. — Погледнах часовника на защитните си очила. — Сега е дванадесет и пет. Давам ти две минути. След това си тръгвам.

Уличката отново притихна. От време на време чувах по някоя въздишка от високоговорителите. Погледът ми се отмести от часовника на инфрачервените очила към сенките на покрива. Беше умен. Не можех да преценя откъде излъчва сигнала. Можеше да е от тази улица, възможно е да бе от няколко пресечки разстояние, от някой по-висок етаж. Но знаех, че е достатъчно близо, за да ме вижда.

Часът върху визьора ми показа 00:07 часа. Обърнах се, пъхнах флакона обратно в колана си и започнах да се отдалечавам.

— Колко искаш за лекарството, братовчед?

Гласът бе едва доловим шепот, но през високоговорителите звучеше накъсано и тревожно, пукаше често и ми бе трудно да го разбирам. В ума ми внезапно изскочиха различни подробности. Мъжки глас. Имаше лек акцент — не бе от Орегон, нито Невада, нито Аризона, или Ню Мексико, или Западен Тексас, или който и да е друг републикански щат. Местен жител, от Южна Калифорния. Използваше познатото обръщение „братовчед“, жаргон, който гражданите от Езерния сектор често употребяваха. Достатъчно близо бе, за да ме е видял как прибирам флакона. Но не достатъчно близо, за да могат високоговорителите да уловят ясно гласа му. Трябва да се намираше на съседна пресечка с добра позиция за наблюдение — на висок етаж.