Мари Лу - Легендата

Флиртувах още няколко минути с барманката, сбогувах се с нея и си тръгнах. Слънцето все още грееше на небосвода и аз усещах капчици пот по лицето си. Правителството трябва да е открило нещо в болницата и иска да ме примами в капан. Те щяха да изпратят човек на явката „Десет секунди“ в полунощ и след това ще разположат войници в задната уличка. Можех да се обзаложа, че смятат, че наистина съм отчаян.

Вероятно все пак щяха да вземат със себе си и лекарства за заразата, за да ме подмамят да изляза на открито. Замислих се и присвих устни. След това промених посоката, в която се движа. Насочих се към финансовия район.

Имах насрочена среща, на която трябваше да се явя.

23:29 ч.

Сектор Батала

22ºC на закрито

Светлините в резиденция Батала бяха студени и флуоресцентни. Преоблякох се в една тоалетна на етажа за наблюдения и анализи. Екипирана бях с блуза с дълги черни ръкави под раирана черна жилетка, тънки черни панталони, напъхани в ботушите ми, и дълъг черен плащ, който загръща рамената ми и ме покрива като одеяло. Бяла резка по средата му се спуска надолу чак до пода. Черна маска покриваше лицето ми, а защитни очила с инфрачервено виждане скриваха очите ми. Освен тази дегизировка носех само миниатюрен микрофон и още по-микроскопична слушалка. И пистолет. За всеки случай.

Трябваше да изглеждам безполова, индиферентна, неразпознаваема. Трябваше да изглеждам като търговец на черния пазар, като някой достатъчно богат, който може да си позволи лекарства срещу заразата.

Метиъс щеше да поклати неодобрително глава. Не можеш да ходиш сама на секретна мисия, Джун — би ми казал той. — Може да пострадаш. Колко иронично.

Пристегнах закопчалката, която крепеше плаща ми на място, направена от стомана и напръскана с бронз, вероятно внос от Западен Тексас, след което се отправих към стълбището, което щеше да ме отведе извън резиденция „Батала“ и надолу в посока банка „Аркадия“, където очаквах да се срещна с Дей.

Брат ми бе мъртъв от 120 часа. Вече ми се струваше цяла вечност. Преди седемдесет часа получих разрешение да направя проучване в интернет и открих всичко, което можеше да се намери за Дей. Преди четиридесет часа предоставих на командир Джеймсън подробен план за проследяването на Дей. Преди тридесет и два часа тя го одобри. Съмнявах се, че дори си спомняше какъв бе той. Преди тридесет часа изпратих по един скаут във всеки инфектиран със заразата сектор в Лос Анджелис — Зимния, Езерния, Блуридж и Алта. Те разпространиха мълвата: Някой разполага с лекарство срещу заразата специално за теб, ела на явката „Десет секунди“ . Преди двадесет и девет часа бях на погребението на брат си.

Не планирах да заловя Дей тази нощ. Дори не планирах да го видя. Той щеше да знае точно къде е явка „Десет секунди“ и че аз съм агент, изпратен или от правителството, или от търговците на черния пазар, които плащат данъци на държавата. Дей нямаше да си покаже лицето. Дори командир Джеймсън, която ме подлага на изпитание с тази първа задача, знаеше, че няма да успеем да го зърнем.

Но аз бях убедена, че той ще бъде там. Той отчаяно се нуждаеше от лекарствата. Да се появи на срещата, това бе всичко, на което се надявах тази нощ — някаква улика, начална точка, по-точна насока, нещо лично за това момче престъпник.

Внимавах да не вървя под уличните лампи. Всъщност, ако не отивах във финансовия сектор, щях да се придвижвам по покривите, но там пазачите ги охраняваха. Навсякъде около мен джъмботроните излъчваха своите ярки, многоцветни кампании; звукът от рекламите им, който идваше от градските високоговорители, бе изкривен и неравен. На един от екраните показваха обновен профил на Дей — този път изображението бе на момче с дълга черна коса. В съседство до джъмботроните бяха мъждукащите улични светлини, под които се движеха тълпи от работници от нощната смяна, полиция и търговци. От време на време с тропот преминаваше танк, последван от няколко взвода войска. На ръкавите си имаха сини нашивки войници, завърнали се от фронта, или такива, които отиват да ги заместят на бойната линия. Те държаха оръжията си отстрани, хванати и с двете ръце. Всички ми приличаха на Метиъс и се налагаше да си поема дъх по-енергично, да вървя малко по-бързо, за да остана концентрирана.

Поех по обходен маршрут през Батала, през страничните пътища и изоставени сгради, без да спирам, докато не излязох извън военния район.