Мари Лу - Легендата

— Киан има лична вендета към Дей — прошепна той.

— Така ли? — попитах шепнешком.

Той кимна.

— Кой мислиш, че му е оставил този белег?

Дей ли го е направил? Не можех да прикрия изненадата, изписана по лицето ми. Киан бе доста едър човек и работеше в ръководството на изпитанието, откакто се помнех. Той бе опитен служител. Наистина ли бе възможно едно момче тийнейджър да го рани така? И да успее да се измъкне? Хвърлих поглед към Киан, за да проуча белега. Той бе причинен от равен разрез с добре наточено острие. За да бъде в такава права линия, трябваше да е направен и бързо — не можех да си представя Киан да остане мирен, докато някой го разрязваше по този начин. За миг, само за част от секундата, бях на страната на Дей. Бързо погледнах към командир Джеймсън, която се бе втренчила в мен, сякаш чете мислите ми. Това ме караше да се почувствам неудобно.

Ръката на Томас отново ме докосна.

— Хей — обърна се той към мен. — Дей не може да се крие вечно от правителството — рано или късно ще открием този уличен плъх и ще го накажем за назидание на останалите. Той не може да се мери с теб, особено когато си напълно концентрирана върху това, което вършиш.

Милата усмивка на Томас ме караше да се почувствам слаба и внезапно изпитах усещането, че Метиъс е този, който седи до мен и ми казва, че всичко ще се оправи, вдъхва ми увереност, че републиката няма да ме подведе. Някога брат ми ми бе обещал, че ще остане с мен завинаги. Отместих очи от Томас и погледнах към олтара, за да не може той да види сълзите в очите ми. Не можех да отвърна на усмивката му. Не мислех, че някога отново щях да се усмихвам.

— Хайде да приключваме с това — прошепнах аз.

Бе адски горещо, дори толкова късно следобед. Куцуках из улиците, на ръба между Зимния сектор и Алта, покрай езерото и на открито, изгубен сред тъпканицата от тътрещи крака на непознати. Раните ми все още зарастваха. Облечен бях във войнишките панталони, които нашият домакин ми бе дал, и с тънка риза с яка, която Тес беше намерила в една кофа за боклук. Каскетът ми бе нахлупен ниско, а към дегизировката си бях добавил бинтована превръзка за лявото око. Нищо кой знае колко необикновено всъщност. Не и сред това море от работници от заводи с наранявания. Днес бях сам. Тес гледаше да не се показва много, няколко улици по-надолу, скрита на тайно място върху козирката на втория етаж. Нямаше никаква причина и двамата да поемем риск, след като това не е необходимо.

Около мен се чуваха познати шумове: улични търговци, които предлагаха варени гъши яйца, пържено тесто и хотдог и подвикваха на минувачите. Стажант-продавачи се мотаеха пред вратите на хранителните магазини и кафенетата и се опитваха да привлекат клиенти. Кола, вероятно на няколко десетки години, премина с грохот. Работниците от втора смяна бавно си проправяха път към дома. Няколко момичета ме забелязаха и се изчервиха, когато ги погледнах. Лодки пухтяха из езерото и внимателно отбягваха гигантските водни турбини, които пенеха водата по краищата. Сирените за наводнение по брега бяха безмълвни и не светеха.

Някои райони бяха блокирани. Стоях настрана от тях — войниците ги бяха маркирали като зони под карантина.

Високоговорителите, които са наредени по покривите на сградите, пукаха и пращяха. Джъмботроните спираха рекламите или в някои случаи съобщенията за нова бунтовническа атака на патриотите, за да покажат видео с нашето знаме. Всички по улиците спряха и застанаха мирно, когато клетвата започна.

Заклевам се във вярност към знамето на великата Американска република, към нашия Елек тор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!

Когато се споменаваше името на Електор Примо, ние отдавахме чест в посока на столицата. Аз мънках клетвата под нос, но останах безмълвен на последните два пасажа, когато уличната полиция не гледаше към мен. Чудех се как ли е звучала тя, преди да започнем войната срещу колониите.

Когато клетвата свърши, животът продължи своя ход. Отидох в един традиционен китайски бар, покрит с графити. Служителят на вратата ми хвърли широка усмивка, от която липсваха няколко зъба, и бързо ме въведе вътре.

— Днес имаме истинска бира „Цингтао“ — измърмори той. — Останали каси вносна бира, подарък специално изпратен на нашия прославен Електор. Ще се сервира до шест часа.

Очите му нервно се стрелкаха наоколо, докато ми обясняваше. Аз просто го гледах. Бира „Цингтао“? Да, бе. Баща ми щеше да се изсмее. Републиката не бе подписала сделка за внос с Китай (или както обичаше да твърди републиката, за да завладява Китай и превзема бизнеса им), само за да изпраща качествени вносни стоки в бедняшките сектори. По-вероятно бе този човек да е изостанал с плащането на двумесечните държавни данъци. Едва ли имаше друга причина да рискува да лепи фалшиви етикети „Цингтао“ върху бутилките с домашно варената си бира.