Мари Лу - Легендата

Внимателно движех глезена си в кръг. Бе малко схванат, но иначе почти не усещах болка — нямаше скъсани мускули, нито сериозни подувания. Раната от куршума все още пареше, а ребрата жестоко ме боляха, но този път имах достатъчно сила, за да се изправя и седна. Ръцете ми инстинктивно се насочиха към косата ми, която бе пусната свободно. Хванах я на опашка с едната ръка и я усуках със стегнат възел. След това се наведох над Тес, сграбчих измачкания си каскет от стола и си го сложих. От усилието ръцете ми пареха.

Усещах аромата на хляб и чили. Върху скрина до леглото имаше купа, от която се вдигаше пара, и малко парче хляб, поставено на ръба й. Сетих се за двете консерви, които нашият домакин бе оставил на шкафа.

Стомахът ми изръмжа. Погълнах всичко.

Докато облизвах остатъците от чили по пръстите си, чух как врата се затвори някъде из къщата и секунди по-късно стъпки, които бързо се приближиха към нашата стая. Настръхнах. До мен Тес рязко се събуди и ме сграбчи за ръката.

— Какво беше това? — измърмори тя. Сложих пръст на устните си.

Нашият домакин влезе в стаята с дрипав халат, наметнат върху пижамата му.

— Трябва веднага да тръгвате — прошепна той. Капки пот бяха избили по челото му. — Току-що чух, че някакъв човек ви търси.

Погледнах го спокойно. Тес ми хвърли паникьосан поглед.

— Откъде знаете?

Мъжът се захвана да почиства стаята, грабна празната купа и забърса скрина.

— Разправял на хората, че разполага с лекарства против заразата за някой, който има нужда от тях. Казал, че знае за раните ти. Така и не споменал име, но сигурно е говорил за теб.

Понадигнах се и спуснах краката си от леглото. Вече нямахме избор.

— Наистина е говорил за мен.

Тес грабна няколко чисти превръзки и ги пъхна под ризата си.

— Това е капан. Тръгваме си незабавно.

Мъжът кимна.

— Можете да се измъкнете през задната врата. Направо по коридора и вляво.

Отделих един кратък миг, за да срещна очите му. В този момент разбрах, че той знаеше точно кой съм аз. Но нямаше да го изрече на глас. Както и други хора от нашия сектор, които ме познаваха и ми бяха оказвали помощ в миналото; не можеше да се каже, че той не одобрява това, че аз създавам проблеми на републиката.

— Много сме ви благодарни — казах аз.

Той не отвърна на думите ми. Хванах Тес за ръката, излязохме от спалнята, тръгнахме надолу по коридора и минахме през задната врата. Нощният въздух бе влажен. Очите ми се насълзиха от болката.

Движихме се през тихите, задни улички, прекосихме шест пресечки, докато най-накрая забавихме крачка. Раните ми ме боляха нетърпимо. Протегнах ръка, за да докосна медальона си, търсейки утеха в него, но тогава си спомних, че той вече не бе на врата ми. Гадно чувство се надигна в стомаха ми. Ами ако от републиката разберат какво представлява украшението? Ще го унищожат ли? Ами ако го свържат със семейството ми?

Тес се отпусна на земята и опря глава до стената на алеята.

— Трябва да напуснем града. Тук е твърде опасно, Дей. Знаеш, че е така. Аризона или Колорадо ще са по-сигурни… или, добре де, дори Барстоу. Нямам нищо против предградията.

Да, да. Зная. Погледнах надолу.

— Аз също искам да напусна града.

— Но няма да го направиш. Виждам го изписано на лицето ти.

Помълчахме известно време. Ако зависеше от мен, щях да прекося цялата страна сам и да избягам в колониите при първата удала ми се възможност. Нямах нищо против да рискувам собствения си живот. Но имаше дузина причини, поради които не можех да замина, и Тес го знаеше. Джон и мама нямаше как просто да си съберат нещата и да напуснат работните места, на които са назначени, при това без да привлекат внимание. Нямаше как Идън да се отпише от училището, което е бил определен да посещава. Освен ако не искаха да станат бегълци като мен.

— Ще видим — най-накрая изрекох аз.

Тес ми хвърли тъжна усмивка.

— Кой смяташ, че е по петите ти? — попита тя след малко. — Откъде знаят, че сме в Езерния сектор?

— Не знам. Може да е някой търговец, който е чул за проникването в болницата. Може би смятат, че разполагаме с много пари или нещо такова. Може да е войник. Или дори шпионин. В болницата изгубих медальона си — нямам представа дали ще го използват, за да научат нещо за мен, но винаги съществува такава възможност.

— Какво смяташ да направиш?

Сбих рамена. Раната от куршума започна да пулсира и се облегнах на стената, за да намеря опора.

— Дяволски сигурно е, че няма да се срещна с него — който и да е той. Но трябва да призная, че ми е любопитно какво има да ми каже. Ами ако наистина разполага с лекарство за заразата?