Мари Лу - Легендата

Изпуснах дълбока въздишка. Идън. Разбира се, че бе Идън — все още се правеше на малък инженер, дори когато заразата го е поразила. Поне успях да се докопам до някакво лекарство. Всичко ще се оправи. Идън щеше да е добре за известно време и нямах нищо против да слушам мъмренето на Джон. Колкото до изгубения ми медальон, ами… за миг бях доволен, че майка ми няма да разбере за него, защото това щеше да я съкруши.

— Не успях да открия никаква противоотрова, а и не разполагах с време да търся.

— Всичко е наред — отвърна Тес. Тя подготви нова превръзка за ръката ми. Виждах, че старата ми износена шапка виси на облегалката на стола й. — Семейството ти разполага с известно време. Ще ни се удаде и друга възможност.

— В чия къща се намираме?

Веднага след като зададох въпроса, чух как се затваря някаква врата, след което отекнаха стъпки в съседната стая. С тревога погледнах към Тес. Тя безмълвно ми кимна и ми каза да се успокоя.

Влезе мъж, който изтърси мръсни капки дъжд от един чадър. В ръцете си носеше кафява хартиена чанта.

— Буден си — обърна се той към мен. — Това е добре.

Огледах лицето му. Мъжът бе много блед и леко пълен, с рунтави вежди и благи очи.

— Момиче, мислиш ли, че той ще може да си тръгне утре вечер?

— Дотогава ще сме си заминали. — Тес взе една бутилка с нещо бистро — спирт, предполагам — и напои края на превръзката в него. Трепнах, когато тя леко я опря до мястото, където куршумът бе одраскал ръката ми. Усещането бе, сякаш клечка кибрит е запалена до кожата ми. — Благодаря ви отново, сър, за това, че ни позволихте да останем тук.

Мъжът изсумтя с несигурно изражение и неловко кимна с глава. Огледа стаята, сякаш търси нещо, което е изгубил.

— Опасявам се, че мога да ви осигуря подслон най-много дотогава. Патрулите, които проверяват за заразата, скоро ще проведат още една хайка. — Той се поколеба. След това извади две консерви от хартиената чанта и ги постави върху един скрин. — Оставям ви малко чили. Не е най-доброто, но ще ви засити. Ще ви донеса и малко хляб.

Преди да успеем да кажем нещо, той излезе от стаята с останала част от покупките си.

За първи път погледнах тялото си. Бях облечен в кафяв чифт военни панталони, а голите ми гърди и ръце бяха превързани. Както и един от краката ми.

— Той защо ни помага? — попитах Тес с тих глас.

Тя вдигна поглед от прясната превръзка, която направи на ръката ми.

— Не бъди толкова мнителен. Той е имал син, който е работил на фронта. Умрял е от заразата преди няколко години. — Изскимтях, когато Тес завърза финалния възел на превръзката. — Поеми си въздух.

Изпълних молбата. Прониза ме остра болка на няколко места, докато тя нежно притискаше пръсти до различни части от гърдите ми. Бузите й се изчервиха.

— Може да имаш спукано ребро, но определено няма счупвания. Би трябвало да оздравееш бързо. Както и да е, мъжът не е питал за имената ни и затова аз също не поисках неговото. Най-добре е да не знаем. Казах му защо си се наранил така. Мисля, че това му напомни за сина му.

Облегнах отново глава върху възглавницата. Цялото тяло ме болеше.

— Изгубих и двата си ножа — измърморих аз, така че мъжът да не ме чуе. — Бяха хубави ножове.

— Съжалявам да го чуя, Дей — отвърна Тес. Тя отметна кичур коса от лицето си и се наведе над мен. Повдигна чиста найлонова торбичка, в която имаше три сребърни куршума. — Намерих ги пъхнати в гънките на дрехите ти и реших, че може да искаш да ги използваш с прашката си или нещо такова.

Тя напъха чантичката в един от джобовете ми.

Усмихнах се. Когато срещнах Тес за първи път преди три години, тя беше мършаво десетгодишно сираче, което тършуваше из кофите с боклук в сектор Нѝма. В онези години се нуждаеше от помощта ми толкова силно, че понякога забравях колко много разчитах на нея сега.

— Мерси, братовчедке — казах аз.

Тя измънка нещо, което не разбрах, и извърна поглед.

След известно време отново потънах в дълбок сън. Когато се събудих, не знаех колко време е изминало. Главоболието ми бе изчезнало, а навън бе тъмно. Възможно бе все още да е същият ден, макар че се чувствах така, сякаш съм спал цяла вечност. Нямаше войници, нито полиция. Все още бяхме живи.

Останах да лежа неподвижно за момент, напълно буден в тъмнината. Изглежда, че нашият домакин не ни бе издал. Все още.

Тес дремеше на ръба на леглото, уловила главата си с ръце. Понякога ми се искаше да й намеря хубав дом, семейство, което желае да я приюти. Но всеки път, когато тази мисъл ми минеше през главата, аз я изтласквах настрана, защото, ако някога станеше член на истинско семейство. Тес щеше да попадне обратно в мрежата на републиката. И щеше да бъде принудена да се яви на изпитанието, защото никога преди това не го е правила. Или по-лошо, те щяха да разберат за връзките й с мен и щяха да я подложат на разпит. Поклатих глава. Твърде наивна, твърде лесна за манипулиране. Не бих я поверил на никой друг. Пък и… щеше да ми липсва. Спомнях си колко самотен бях през първите две години, които прекарах в обикаляне на улиците.