Мари Лу - Легендата

Тес ме погледна втренчено. По лицето й бе изписано абсолютно същото изражение, което имаше, когато я срещнах за първи път — смесица от надежда, любопитство и страх.

— Е… не би могло да е по-опасно от безумното ти проникване в болницата, нали?

Не знаех дали защото командир Джеймсън ме съжали, или защото наистина се чувстваше зле от загубата на Метиъс, един от най-високоценените от нея войници, но тя ми помогна да организирам погребението му… макар никога преди това да не го е правила за когото и да е от подчинените си. Отказа да коментира защо е решила да го стори.

Богати семейства като нашето винаги организират претенциозни погребения — това на Метиъс бе в една сграда с извисяващи се барокови сводове и прозорци със стъклописи. Голите подове бяха покрити с бели килими; кръгли, бели, банкетни маси, отрупани с бели люляци, изпълваха стаята. Единствените различни цветове бяха на флаговете и кръглия златен печат на републиката, окачени зад предната част на олтара в стаята, а портретът на нашия прославен Електор се издигаше над всички тях.

Всички присъстващи на погребението бяха облечени в най-хубавите си бели дрехи. Аз бях пременена в натруфена бяла рокля с дантели и корсет, с копринен волан и драпирани ивици отзад. Мъничка, златистобяла брошка с републиканския печат бе закачена в горната й част. Фризьорката бе хванала косата ми високо над главата, пуснати къдрици се диплеха над едното ми рамо, бяла роза бе закачена зад ухото ми. Перлено колие обгръщаше врата ми. Клепачите ми бяха покрити със слой искрящи, бели сенки за очи, миглите ми бяха окъпани в сняг, подпухналата червенина под очите ми бе заличена от блестяща бяла пудра. Всичко по мен бе лишено от цвят, точно както Метиъс бе отнет от живота ми.

Веднъж той ми беше разказвал, че невинаги е било така, че едва след първите наводнения и вулканични изригвания и след като републиката построила преграда по продължението на бойния фронт, за да отблъсква дезертьорите от колониите да не влизат незаконно в нашите територии, хората започнали да скърбят за мъртвите, като се обличат в бяло.

— След първите изригвания — обясняваше той — бяла вулканична пепел валя от небето месеци наред. Починалите и умиращите бяха покрити с нея. Затова сега да носиш бяло, значи да си спомняш за мъртвите.

Метиъс ми разказа тези неща, когато го попитах как е изглеждало погребението на родителите ни.

Сега блуждаех безцелно и объркано между гостите и отвръщах на съчувствените думи на хората наоколо с подходящите, отработени отговори.

— Съжалявам за загубата ти — казваха те. Разпознах някои от преподавателите на Метиъс, колеги войници и началници. Тук бяха дори и няколко от моите съученици от „Дрейк“. Изненадана бях да ги видя — не ме биваше особено в завързването на приятелства и трите години в колежа не бяха изключение; възрастта и огромната натовареност от курсовете допринасяха за това. Но те бяха тук, неколцина от следобедните тренировки и още няколко от курса по „История на републиката“. Те ме хващаха за ръка и клатеха глави.

— Първо — родителите ти, а сега — и брат ти. Не мога да си представя колко ти е тежко.

Не, не можеш. Но аз се усмихнах мило и скланях глава, защото знаех, че го казват с добри чувства.

— Благодаря ви, че дойдохте — отговорих им. — Оценявам го много високо. Зная, че Метиъс би бил горд, че е дал живота си за страната.

Понякога улавях поглед на възхищение от някой доброжелател в другия край на стаята и го игнорирах. Нямах нужда от подобно отношение. Облеклото ми не бе посветено на тях. Само заради Метиъс бях облечена в тази ненужно изискана рокля, за да покажа без думи колко много го обичам.

След известно време седнах на една маса близо до предната част на стаята с лице към обсипания с цветя олтар — той скоро щеше да бъде изпълнен с опашка от хора, които ще прочетат своите хвалебствия за брат ми. Преклоних почтително глава пред знамената на републиката. След това очите ми се преместиха към белия ковчег до тях. Оттук можех да видя само беглите очертания на човека, който лежеше вътре.

— Изглеждаш прекрасно, Джун.

Погледнах нагоре и видях Томас да се покланя, след което зае мястото до мен. Той бе сменил военните си дрехи с елегантен, бял костюм с жилетка, косата му бе подстригана. Личеше си, че костюмът е чисто нов. Сигурно му бе струвал цяло състояние.

— Благодаря. Ти също.

— Тоест… искам да кажа, че изглеждаш добре спрямо обстоятелствата, като се има предвид всичко случило се.