Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Къщата, в която Сестрата, Арти Уиско, Бет Фелпс, Хулия Кастильо и Дойл Халанд бяха намерили подслон, се тресеше в основите си. За трети ден, откакто се беше разразила бурята, се свиваха пред огъня, който бумтеше и подскачаше, когато вятърът влезеше през комина. Почти всички мебели бяха начупени и хвърлени в пламъците, за да осигурят животоподдържаща топлина. От време на време стените пукаха и се нацепваха под непрестанния вой на вятъра. Сестрата потръпваше при мисълта, че всеки момент цялата крехка постройка ще се срути като къща от карти… но малката кучка беше корава и все още се държеше. Навън се чуваха шумове, наподобяващи падането на дървета, но клошарката осъзна, че това вероятно бяха издухани къщи, които се разпадаха и биваха отнасяни от бурята. Тя помоли Дойл Халанд да изрече молитва, но той я погледна със сурови очи, оттегли се в ъгъла, за да изпуши последната си цигара, и се вторачи с мрачно изражение на лицето в огъня.

Храната им беше свършила и нямаха нищо за пиене. Бет Фелпс беше започнала да кашля кръв, а в очите ѝ проблясваше треска. С отслабването на огъня, тялото ѝ стана по-горещо… и независимо дали си го признаваха, или не, останалите насядаха по-близо до нея, за да абсорбират топлината ѝ.

Бет облегна глава на рамото на клошарката.

— Сестра? — обърна се тя към нея с нежен и изтощен глас. — Може ли… може ли да го поддържа? Моля те?

Клошарката знаеше какво има предвид. Стъкленото нещо. Извади го от чантата си и скъпоценните камъни заблестяха на слабата светлина от огъня. Загледа се в дълбините му за няколко секунди и си спомни преживяването си от сънеброденето по онази пуста нива, осеяна с изгорели царевични стъбла. Изглеждаше ѝ толкова истинско . „Какво е това нещо? — зачуди се тя. — И защо аз го притежавам?“ Сестрата сложи стъкления пръстен в ръцете на Бет. Останалите ги гледаха внимателно, докато отраженията на скъпоценните камъни подскачаха върху лицата им като лампи-дъги на някакъв далечен рай.

Секретарката стисна предмета до тялото си. Загледа се в него и прошепна:

— Жадна съм. Много, много съм жадна. — След това млъкна, като просто държеше стъкления пръстен и се взираше в него, а цветовете му бавно пулсираха.

— Не остана нищо за пиене — отвърна Сестрата. — Съжалявам.

Бет не отговори. Бурята разтресе къщата за няколко секунди. Клошарката усети някой да прогаря дупка в нея с погледа си, вдигна глава и видя Дойл Халанд. Той беше седнал наблизо с изпънати пред огъня крака. Металът, пробил бедрото му, проблясваше на светлината.

— Рано или късно ще се наложи да го извадиш — каза Сестрата. — Да си чувал за гангрена?

— Не е спешно — отвърна свещеникът и насочи вниманието си към пръстена от стъкло.

— О — прошепна сънено Бет. Тялото ѝ потрепери и тя попита: — Видяхте ли го? Беше там. Видяхте ли го?

— Какво да видим? — учуди се Арти.

— Потокът. Течеше между пръстите ми. Бях жадна и пих. Никой друг ли не го видя?

„Треската я спипа — помисли си Сестрата. — Или може би… може би тя също сънеброди.“

— Пъхнах ръце в него — продължи Бет. — Беше толкова прохладен. Много прохладен. О, има едно чудесно място вътре в това стъкло…

— Господи! — каза внезапно Арти. — Чуйте, аз… не съм казвал нищо преди, защото смятах, че полудявам. Но… — Той изгледа всеки един от малката групичка и най-накрая спря погледа си на Сестрата. — Искам да ти споделя нещо, което видях , когато погледнах в това чудо. — Разказа им за пикника със съпругата си. — Беше странно! Имам предвид, че беше толкова истинско, че можех да вкуся изяденото, когато се върнах. Стомахът ми беше пълен и повече не бях гладен!

Клошарката кимна. Слушаше го много внимателно.

— Е — отвърна тя, — нека ти кажа къде отидох аз , когато погледнах в пръстена. — Разказа им за преживяното насън и останалите останаха мълчаливи. Хулия Кастильо я гледаше с наклонена на една страна глава; младата жена не можеше да разбере и дума от изреченото, но видя, че всички зяпат стъкленото нещо и разбра какво обсъждат.

— Моето преживяване също беше много реално — каза Сестрата. — Нямам представа какво означава. Вероятно нищо. Може би е просто картина, която е изникнала в главата ми, не знам.

— Потокът е истински — настоя Бет. — Знам, че е. Усещам го и мога да го вкуся.

— Онази храна ми напълни корема — сподели Арти. — Известно време след това не бях гладен. А и ти можеше да говориш с нея … — направи жест към Хулия — … с това нещо, нали. Имам предвид, че е адски странно, нали?