Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Ти си ги убил. — Гласът на Сестрата трепереше.

— Освободих ги. Едната умираше, а другата беше наполовина мъртва. На какво се надяваха? Имам предвид наистина на какво?

— Проследил… си ме ? Защо?

— Защото се измъкна. Поведе други. Това също не е много честно. Трябваше да оставиш мъртвите да почиват там, където паднат. Но се радвам, че те последвах… защото имаш нещо, което привлече интереса ми. — Пръстът му посочи пода. — Сега можеш да го сложиш в краката ми.

— Кое?

— Знаеш кое. Него. Стъкленото нещо. Хайде, не прави сцени.

Халанд зачака. Сестрата осъзна, че този път не беше усетила хладината, която се носеше от него, както на Четиридесет и втора и в киното, защото навсякъде беше много студено. И сега той седеше пред нея и искаше единственото останало на света красиво нещо.

— Как ме намери? — попита го тя и отчаяно се опита да измисли начин да се измъкне оттук. Вятърът от другата страна на заключената врата виеше ожесточено.

— Знаех, че ако минете през тунел „Холанд“, ще се наложи да прекосите град Джърси. Последвах пътя на най-малкото съпротивление и видях огъня ви. Известно време ви слушах и наблюдавах. След това намерих парче стъклопис и осъзнах на какво място се намирам. Намерих един труп и му свалих дрехите. Мога да се побера във всякакви размери. Виждаш ли? — Раменете му изведнъж набъбнаха от мускули, а гръбнакът му стана по-дълъг. Сакото на свещеника се нацепи по шевовете. Сега мъжът пред тях беше с пет сантиметра по-висок отпреди малко.

Арти простена и поклати глава.

— Аз не… не разбирам.

— Няма нужда, тарталетке. Това е между дамата и мен.

— Какво… си ти? — Сестрата се страхуваше да отстъпи пред него, защото една стъпка назад щеше да го накара да я връхлети като черна вихрушка.

— Аз съм победителят — отвърна той. — И знаеш ли какво? Дори не се наложи да се потрудя кой знае колко. Просто си лежах и всичко се нареди както искам. — Усмивката му стана дивашка. — Време е за парти, госпожо! И мога да те уверя, че моите партита продължават много, много дълго време.

Клошарката отстъпи назад. Създанието, което беше Дойл Халанд, се понесе към нея.

— Стъкленият пръстен е красив. Знаеш ли какво представлява?

Тя поклати глава.

— Аз също не знам… но не го харесвам.

— Защо? Какво е той за теб?

Халанд спря и присви очи.

— Опасност. Имам предвид, че е опасен за теб. Дава ти напразна надежда. Слушах всички онези глупости за красота, надежда и пясък преди няколко вечери. Трябваше да си прехапя езика, иначе щях да ти се изхиля в лицето. Сега… кажи ми, че не вярваш наистина в тези глупости и ми оправи деня. Ще го направиш, нали?

— Да — отвърна Сестрата непоколебимо, а гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Вярвам.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Все още ухилен, Дойл Халанд посегна към металното парче в крака си. Върхът му беше покрит с кръв. Започна да го вади и Сестрата разбра какво беше направило тези рани. Той изкара ножа и се изправи. Кракът му не кървеше.

— Донеси ми го — каза с мек като черно кадифе глас Халанд. Клошарката потрепери. Волята ѝ като че ли я напусна, сякаш душата ѝ се беше превърнала в сито, през което беше изтекла. Замаяна и отнесена, тя искаше да отиде при него, да бръкне в чантата и да извади стъкления пръстен, да го сложи в ръката му и да предложи гърлото си на камата. Това щеше да е лесният вариант. Цялата тази съпротива ѝ изглеждаше невероятно и непоносимо трудна.

Тялото ѝ направо се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени и влажни. Сестрата бръкна в чантата си през консервите и полуфабрикатите и докосна пръстена.

Под пръстите ѝ засвети диамантено бяла светлина. Брилянтността ѝ я накара да се опомни. Волята ѝ отново изпълни съзнанието ѝ. Тя стегна крака, сякаш се опитваше да ги вкорени в пода.

— Ела при татко — каза създанието, което се наричаше Дойл Халанд… но в гласа му имаше напрежение, усещаше се безпокойство. Не беше свикнало с неподчинението, а чувстваше, че жената му се съпротивлява. Тя беше по-силна от хлапето в киното, което му се опълчи колкото пай от маршмелоу на циркуляр. Можеше да види през очите ѝ и там го посрещнаха невероятни и мрачни картини: бързо въртяща се синя светлина, мокра от дъжда магистрала, фигурите на жени, които се носят по тъмни коридори, усещането за твърд бетон и брутални удари. Тази клошарка, каза си създанието, беше приятелка със страданието.

— Казах… да ми го донесеш. Веднага.