Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Клошарката го последва, като също изгуби равновесие по стъпалата и падна. Натъпка стъкления пръстен дълбоко в чантата си и запълзя по леда. Отдалечаваше се от къщата по корем като човешка шейна. Арти я следваше.

Зад нея, разкъсан от писъка на вятъра, се разнесе безумният вой на създанието:

— Ще те намеря! Ще те намеря, кучко! Не можеш да избягаш!

Сестрата погледна назад и го видя през бурята. Опитваше се да извади черния шип от окото си, но изведнъж краката му го предадоха и падна на верандата.

— Ще те намеря! — обеща отново Халанд и се опита да стане. — Не можеш да се из… — Бурята заглуши гласа му. Сестрата осъзна, че се движи много по-бързо от желаното и се пързулна надолу по хълма върху снега с цвят на чай.

Една покрита с лед кола се изпречи на пътя ѝ. Нямаше как да я заобиколи с тази скорост. Притисна се още повече до земята и мина под нея, като през цялото време нещо закачаше и дърпаше палтото ѝ. Продължи неконтролируемо надолу по склона. Обърна се назад и видя, че Арти се върти като чиния, но за щастие, успя да заобиколи колата и не се нарани.

Продължиха да се пързалят по хълма като две човешки шейни. От двете страни на улицата почиваха мъртви и срутени къщи. Вятърът буташе клошарката и продавача на обувки напред, а суграшицата жилеше лицата им.

Щяха да намерят подслон. Може би в някоя друга къща. Имаха достатъчно храна. Както и дърва, за да запалят огън. Нямаха кибрит или запалка, но със сигурност грабителите и оцелелите не бяха отнесли всичко, което създаваше искра.

Все още разполагаше със стъкления пръстен. Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, беше право. Предметът беше надежда и Сестрата никога нямаше да се откаже от нея. Никога.

Но имаше и още нещо в него. Нещо специално. Нещо, както се беше изразила Бет Фелпс, вълшебно . Все още обаче не можеше да разбере каква беше целта на тази магия.

Щяха да живеят. Отдалечаваха се все повече и повече от чудовището в одеждите на свещеник. Ще те намеря! , чу го да вие в главата ѝ. Ще те намеря!

Сестрата се страхуваше, че някой ден, някак си, наистина можеше да го стори.

Продължиха да се пързалят към края на хълма, като минаха покрай още изоставени автомобили и след още четиридесет метра се блъснаха в бордюра.

Пързалянето приключи, но пътешествието им тепърва започваше.

Времето минаваше.

Джош съдеше за него по броя празни консерви, които трупаха на мястото, което самият той наричаше градското бунище — онази миризлива част от мазето, която двамата с детето използваха за тоалетна и където хвърляха опаковките. През ден отваряха консерва със зеленчуци, а в останалите дни консерва с месо — шунка или телешко. Джош мереше дните чрез ходенето си по голяма нужда. В това отношение беше точен като часовник. Разходките до градското бунище и купчината празни консерви му даваха добра преценка за времето. Според сметките му бяха в мазето между деветнадесет и двадесет и три дни. Това означаваше, че датата е между пети и тринадесети август. Разбира се, нямаше как да прецени колко време беше минало, преди да се организират, така че беше възможно датата да е по-скоро седемнадесети… а това означаваше, че беше минал цял месец.

Джош намери в пръстта пакет с батерии за фенерчето, така че нямаше нужда да се безпокоят по този въпрос. Благодарение на светлината видяха, че са изяли половината от хранителните си запаси. Беше време да започнат да копаят. Гигантът отиде да вземе лопатата и кирката и чу техния гофър да тършува доволно сред консервите в градското бунище. Малкото зверче пируваше с остатъците им — които не бяха кой знае колко много — и облизваше консервите толкова чинно, че човек можеше да се огледа в тях. Нещо, което Джош определено избягваше да прави.

Суон беше заспала и дишаше тихичко в мрака. Тя спеше много. Гигантът смяташе, че това е хубаво. Пестеше енергията си, спеше зимния си сън като малко животинче. Но винаги, когато я събудеше, ставаше на мига и беше съсредоточена и пъргава. Той спеше на няколко крачки от нея и се изуми колко бързо свикна със звука от дишането ѝ, което обикновено беше дълбоко и бавно като забравата, но понякога беше забързано и накъсано, отражение на спомените, кошмарите и изкривяването на реалностите. Точно този звук събуждаше Джош от собствения му неспокоен сън. Суон често викаше майка си или крещеше от ужас, сякаш нещо я преследваше сред пустошта от кошмари.

Разполагаха с достатъчно време за разговори. Тя му разказа за майка си и „чичовците“ и колко много обичала да сади растения в градината си. Джош я попита за баща ѝ и детето му отвърна, че бил рок музикант, но не каза нищо повече. Суон го попита какво е да си гигант и той ѝ отговори, че сега щеше да е богаташ, ако всеки път, в който си удареше главата в рамката на вратата, получаваше по четвърт долар. Също така ѝ обясни, че винаги му е било трудно да си намира достатъчно големи дрехи — макар да не отбеляза, че панталоните му му бяха станали големи — и че обувките му бяха правени по поръчка.