Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон отново кимна. Вече беше обмислила казаното от него, защото никой не беше дошъл да ги измъкне, както говореше майка ѝ. Тя си наложи най-зрялото изражение на лицето и го зачака да направи следващия ход.

— Добре — каза Джош. — Да започваме да копаем.

Джош Хъчинс се вторачи, присви очи и примига.

— Светлина — каза той. Стените на тунела притискаха раменете и гърба му. — Виждам светлина!

Суон, която беше на около десетина метра зад него в мазето, се провикна:

— Колко е далеч? — Тя беше мръсна, а в носа ѝ имаше толкова много пръст, че вероятно от ноздрите ѝ също щяха да поникнат стръкчета. Мисълта я накара да се разкикоти на няколко пъти — звук, който не беше предполагала, че ще издаде отново.

— На около три-три и половина метра — отговори Джош и продължи да копае с ръце, да избутва пръстта зад себе си и след това да я сритва още по-нататък с крака. Кирката и лопатата бяха полезни инструменти, но след три дни работа осъзнаха, че не бяха по-добри от ръцете им. Гигантът сви рамене, за да се пъхне напред и да сграбчи още пръст, погледна слабата червена светлина, която се носеше от входа на дупката на гофъра, и си помисли, че това е най-красивата светлина, която беше виждал в живота си. Суон влезе в тунела зад него, събра пръстта в една голяма консервна кутия и я отнесе обратно в мазето, където я изсипа в празния окоп, който ползваха за нужник. Дланите, ръцете, лицето, ноздрите, коленете — всичко, което беше покрито с пръст — я щипеше чак до костите. Имаше чувството, че гръбнакът ѝ гори. Зелените стръкове от другата страна на мазето бяха станали десет сантиметра високи.

Лицето на Джош беше цялото в пръст, дори зъбите му бяха черни от нея. Почвата беше тежка и с гъста лепкава консистенция. Трябваше да спре, за да си почине.

— Джош? Добре ли си? — попита детето.

— Аха. Просто се нуждая от минутка, за да си поема въздух. — Раменете и предмишниците го боляха безмилостно. Последния път, в който изпита подобно изтощение, беше след кралска битка с десетима в Чатануга. Светлината беше по-далеч, отколкото му се стори първоначално, сякаш тунелът — който двамата едновременно обичаха и мразеха — се удължаваше и си правеше лоша шега с възприятията им. Имаше чувството, че е пропълзял в една от онези китайски тръби, които заключваха пръстите ти — по един във всеки край — само дето цялото му тяло беше стегнато като бандажа на монах.

Гигантът се зае отново за работа, загреба с две шепи от тежката пръст и я прекара под себе си, сякаш плуваше в нея. „Майка ми е отгледала гофър“, помисли си той и се усмихна въпреки умората. Вкусът в устата му беше неприятен, имаше чувството, че е ял кален пай.

Изкопа още петнадесет сантиметра. Тридесет. По-близо ли беше светлината или по-далеч? Притегли се напред и се сети как го гълчеше майка му, когато не се измиваше добре зад ушите. Още тридесет сантиметра и още тридесет. Суон продължаваше да се пъха зад него и да отнася изкопаната пръст, работеше като часовников механизъм. Светлината вече беше по-близо, можеше да се обзаложи. Но не беше толкова красива. Беше слаба и въобще не приличаше на слънчева светлина. „Болнава е — помисли си Джош. — Може би дори мъртва.“ Но продължи да копае, да хвърля шепа след шепа зад себе си и да се доближава все повече до света отвън.

Върху врата му падна пръст. Застина с мисълта, че тунелът ще се срути отгоре му, но за негова изненада той издържа. „За бога, не спирай точно сега!“, каза си наум и се пресегна за следващото загребване.

— Почти стигнах! — провикна се Джош, но пръстта заглушаваше думите му. Нямаше представа дали Суон го е чула, или не. — Само още няколко педи!

Малко преди отвора, който не беше по-голям от юмрука му, се наложи отново да спре и да си почине. Загледа се изпълнен с копнеж към светлината. Изходът оттук беше на около метър от него. Вече подушваше света отвън с неговия горчив аромат на изгоряла земя, овъглена царевица и химикали. Понадигна се и тръгна напред. Близо до повърхността земята беше по-твърда, изпълнена с лъскави камъни и метални буци. Огънят беше обгорил пръстта в нещо подобно на паваж. Въпреки това Джош продължи нагоре. Раменете му запулсираха от усилието, а погледът му не се откъсваше от грозната светлина. И след малко беше достатъчно близо, за да промуши ръката си през дупката, но преди да го направи, каза:

— Стигнах, Суон! На върха съм! — Задращи с нокти пръстта и ръката му стигна до отвора. За негово нещастие, долната част на повърхността беше като асфалт и не можа да промуши пръсти навън. Стисна юмрук — кожата на който беше на сиви петна — и натисна. Силно. Още по-силно. „Хайде де, хайде — каза си той. — Бутай, мамка му!“