Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Последва сух и упорит пукащ звук. Първоначално Джош си помисли, че ръката му се счупи, но не изпита болка и продължи да натиска, сякаш искаше да удари небето.

Земята се пропука отново. Дупката започна да се рони и да се разширява. Юмрукът му преминаваше малко по малко и той си помисли каква ли гледка щеше да е за някой на повърхността: поникването на една ръка на петна, подобно на странно ново цвете през мъртвата почва; юмрукът разтваряше пръсти като венчелистчета на слабата червена светлина.

Джош напъха ръката си почти до лакътя. Пръстите му бяха забрулени от студен вятър. Това раздвижване на въздушните маси го ободри. Почувства се като събуден от дълъг сън.

— Излязохме! — провикна се той. Беше на път да се разплаче от радост. — Суон! Излязохме!

Детето беше приклекнало в тунела зад него.

— Виждаш ли нещо?

— Сега ще си промуша главата — сподели намеренията си гигантът. — Ето.

Той продължи нагоре. Рамото последва ръката му и успя да разшири още дупката. След малко цялата му ръка беше навън и Джош се приготви да прекара горната част на главата си. Натисна и се сети за раждането на синовете си. Как главите им се опитваха да излязат на белия свят. Замая се и се изплаши, както вероятно се чувстваше всяко новородено. Суон го буташе отзад в опит да му помогне да излезе навън.

Земята се разцепи със звук, който наподобяваше на чупене на печена глина. С един последен напън Джош успя да извади главата си през отвора и беше посрещнат от хапещия бурен вятър.

— Успя ли да излезеш? — попита Суон. — Какво виждаш?

Гигантът присви очи и ги предпази с ръка от летящите песъчинки.

Видя пуст сиво-кафяв пейзаж, лишен от всякакви отличителни белези освен неговия понтиак и камарото на Дарлийн. Над главата му висеше ниско небе, осеяно с гъсти сиви облаци. От мъртъв хоризонт до мъртъв хоризонт тези облаци се въртяха бавно и тромаво и тук-там се забелязваха живачни проблясъци. Погледна през рамо. На около пет метра вляво зад него имаше голяма могила от пръст, смачкани царевични стъбла, парчета дърво и метал от бензиноколонките и автомобилите. Осъзна, че това е гробът, в който бяха заровени, и в същото време му стана ясно, че ако тоновете пръст не ги бяха запечатали долу, щяха да изгорят и да умрат. Освен могилата и няколкото царевични стъбла и останки, земята беше гола.

Вятърът брулеше Джош в лицето. Той изпълзя от дупката и седна на бедрата си, за да огледа разрушението наоколо. Суон излезе от тунела. Студът се вряза в тялото ѝ и стигна чак до костите. Зачервените ѝ очи обходиха изумени пустинята, в която се беше превърнало това място.

— О — прошепна тя, но вятърът отнесе гласа ѝ. — Всичко е… опустошено…

Джош не я чу. Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Знаеше, че най-близкото градче — или онова, което беше останало от него — беше Салина. Но накъде беше изток и накъде запад? Къде беше слънцето? Летящите песъчинки и прах скриваха всичко на разстояние от двадесет метра. Къде беше магистралата?

— Нищо не е останало — каза той, по-скоро на себе си. — Не е останало абсолютно нищо!

Суон забеляза един познат предмет наблизо. Тя стана и тръгна към малката фигура, като ѝ беше трудно да върви заради вятъра. По-голямата част от синята козина беше изгорена, но пластмасовите очи с малките въртящи се зеници бяха непокътнати. Наведе се и вдигна куклата. Връвчицата с пръстена висеше от гърба ѝ. Дръпна я и чу как Бисквитеното чудовище моли за още бисквити със забавен и изкривен глас.

Джош стана на крака. „Е — помисли си той, — поне излязохме. Сега какво ще правим, по дяволите? Къде ще отидем?“ Той поклати отвратен глава. Може би нямаше къде да отидат. Може би навсякъде беше като тук. Какъв беше смисълът да напускат мазето? Погледна мрачно дупката, от която беше изпълзял, и за момент се замисли дали да не се напъха обратно като голям гофър и да прекара остатъка от дните си, като облизва консерви и сере в окоп.

Внимателно, предупреди се гигантът. Защото тази дупка, която водеше до мазето — до гроба — изведнъж му се стори много привлекателна. Прекалено привлекателна. Отстъпи няколко крачки от нея и се опита да мисли трезво.

Хвърли поглед на Суон. Цялата беше покрита с пръст от тунела, а парцаливите ѝ дрехи висяха върху телцето ѝ. Тя се взираше в далечината с присвити заради вятъра очи. Беше прегърнала в ръчичките си тъпата си кукла. Погледа я доста дълго време.

„Мога да го направя — каза си Джош. — Със сигурност. Мога да се насиля да го направя, защото ще е правилното нещо. Може би ще е правилното нещо. Нали? Ако всичко е такова, какъв е проклетият смисъл да продължаваме да живеем?“ Той разтвори ръце и отново ги затвори. „Мога да го направя бързо — помисли си. — Суон няма да почувства нищо. След това просто ще отида при онази купчина с боклуци, ще си намеря някое парче метал с остър ръб и ще сложа край и на своето страдание.“