Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Този предмет е много специален. Знам, че е такъв. Дава ти каквото поискаш, когато имаш нужда от него. Може би е… — Бет се изправи и погледна Сестрата в очите. Клошарката видя как треската залива събеседничката ѝ на вълни. — Може би е магия. Магия, каквато никога преди това не е съществувала. Може би… може би взривът е създал тази магия. Вероятно радиацията или…

Дойл Халанд се изсмя. Всички се стреснаха от грубия му смях и го погледнаха. Той се ухили на огъня.

— Това е най-шантавото нещо, което съм чувал през живота си, приятели! Магия! Може би взривът е направил тази магия! — Свещеникът поклати глава. — Стига! Това е просто парче стъкло с няколко скъпоценни камъка в него. Да, красиво е. Добре. Може би дори е чувствително като камертон или нещо подобно. Но според мен просто ви хипнотизира. Смятам, че цветовете правят нещо с ума ви. Вероятно задействат тези картини в главите ви и вие си мислете, че обядвате, пиете от поток или вървите в опожарена нива.

— Какво ще кажеш за това, че аз разбирах испански, а тя — английски? — попита го Сестрата. — Страшна хипноза ще да е, не мислиш ли?

— Някога чувала ли си за масова хипноза? — попита я с многозначителен тон Халанд. — Това нещо влиза под същия общ знаменател като кървящите статуи, виденията и изцеряването чрез вяра. Всички искат да вярват, така че се превръща в истина. Виж, знам за какво говоря. Виждал съм дървена врата, на която стотици хора се кълнат, че виждат снимка на Господ в боята. Виждал съм прозорец, в който цял квартал вижда изображение на Дева Мария… И знаеш ли какво беше това? Грешка. Дефект в стъклото, нищо повече. Няма никаква магия в една грешка. Хората виждат онова, което искат да видят, и чуват онова, което искат да чуят.

— Ти не искаш да повярваш — възпротиви му се с предизвикателен глас Арти. — Защо? Страхуваш ли се?

— Не, просто съм реалист. Мисля, че вместо да говорим празни приказки за някакъв боклук, трябва да намерим още дърва за огъня, преди да е изгаснал.

Сестрата го изгледа. Пламъците изяждаха последните трески от един счупен стол. Тя внимателно взе стъкления пръстен от Бет, който беше станал горещ в дланите ѝ. Може би цветовете и пулсациите наистина предизвикваха картини в главата ѝ, помисли си клошарката. Изведнъж си спомни един предмет от своето детство: стъклена топка, напълнена с черно мастило, която приличаше на черната осмица от билярда. Трябваше да си пожелаеш нещо, да мислиш много усърдно за него и след това да обърнеш топката наобратно. В дъното ѝ се появяваше малък бял многостен, от всяка страна на който бяха изписани различни неща като „Желанието ти ще се изпълни“, „Сигурно е“, „Съмнително е“ и досадното „Попитай отново по-късно“. Това бяха отговори за всякакви въпроси на едно дете, което отчаяно искаше да повярва в магията; можеха да се направят всякакви изводи от тези отговори. Може би точно това представляваше и стъкленият пръстен: загадъчна топка, която те кара да виждаш онова, което искаш да видиш. В този ред на мисли Сестрата въобще нямаше желание да сънеброди през опожарена прерия. Картината просто се беше появила и я беше потопила в себе си. Какво беше тогава това нещо — тайна топка или врата към сънищата?

Храната и водата от сънищата може и да бяха способни да уталожат желанието за тях, помисли си клошарката, но те се нуждаеха от истински. Както и от дърва за огъня. А единственото място, от което можеха да се сдобият с всичко това, беше навън, в някоя от другите къщи. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си.

— Трябва да изляза — обяви тя. — Може би ще успея да намеря някаква храна и нещо за пиене в съседната къща. Арти, ще дойдеш ли с мен? Можеш да ми помогнеш да счупим някой стол или нещо друго за дървен материал. Става ли?

Продавачът на обувки кимна.

— Да. Не се страхувам от малко вятър и дъжд.

Сестрата погледна Дойл Халанд. Погледът му се плъзна по чантата „Гучи“.

— Ами ти? Ще дойдеш ли с нас?

Свещеникът сви рамене.

— Защо не? Но ако вие двамата тръгнете в една посока, аз ще поема в друга. Ще претърся къщата отдясно, ако вие отидете в тази отляво.

— Става. Добра идея. — Клошарката стана. — Трябва да намерим чаршафи, в които да увием дървата и други неща, за да можем да ги носим. Мисля, че ще е по-безопасно, ако пълзим, а не вървим. Ако останем близо до земята, вятърът няма да е толкова силен.

Арти и Халанд намериха чаршафи и ги стиснаха под мишниците си, за да не се отворят като парашути на вятъра. Сестрата настани удобно Бет и направи знак на Хулия да остане с нея.