Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Ръката на Маклин намери друга шахта, която се разклоняваше от тази, по която се придвижваха. Тази беше по-тясна и притисна раменете на полковника, когато се напъха в нея. Димът все още беше лош и дробовете го изгаряха. Сякаш пълзяха в комин, камината на който гореше под тях. Роланд се зачуди дали така се чувства Дядо Коледа.

Опипващите пръсти на Маклин намериха стъклопласт. Той беше част от системата на въздушните филтри, които прочистваха издишаното от обитателите на Земен дом в случай на ядрена атака. Със сигурност вършеше страхотна работа, нали?, помисли си мрачно полковникът. Разкъса филтъра и продължи да пълзи. Шахтата постепенно завиваше наляво и на него му се наложи да разкъса още филтри и подобни на жалузи прегради, направени от гума и найлон. Дишаше с големи усилия и чу, че положението на Роланд зад него не е по-розово. Хлапето беше адски кораво. Всеки, който имаше подобна воля за живот, беше човек, с когото да се гордееш, независимо че приличаше на четиридесеткилограмова хърба.

Маклин спря. Докосна нещо метално пред себе си — това беше перка: един от вентилаторите, които засмукваха въздух от вън.

— Трябва да сме близо до повърхността! — каза той. Димът продължаваше да се вие покрай него в мрака. — Трябва да сме близо!

Полковникът сложи ръка в средата на перката и натисна, докато мускулите на рамото му не го заболяха. Перката беше здраво завинтена и нямаше намерение да поддаде. „Проклета да си! — кипна той. — Проклета да си, мамка ти!“ Натисна отново с всички сили, но не постигна нищо освен да се измори още повече. Перката нямаше намерение да ги пусне да минат.

Маклин облегна буза върху студения алуминий и се опита да помисли, да си представи плана на Земен дом. Как се обслужваха тези вентилатори? „Мисли!“ Не успя да си представи правилно плановете, те постоянно потреперваха и се разпадаха на части.

— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.

Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.

— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.

Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.

Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.

— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!

— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“

Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.

Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.

— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.

Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.