Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Добре. Хайде да се залавяме за работа.

Уорнър стисна толкова силно зъби, че гърбът го заболя, хвана момчето за ръката и му помогна да слезе в ямата. Роланд стъпи върху мъртвото тяло. Капитанът беше насочил лъча на фенерчето към заклещената ръка на полковника и обясняваше как се слага турникет. Момчето трябваше да лежи извито на една страна върху трупа, за да стигне ранената ръка. Забеляза, че китката на Маклин беше станала черна. Полковникът неочаквано се помести и се опита да погледне нагоре, но не можеше да вдигне глава.

— Стегни по-здраво — съумя да каже Маклин. — Завържи няколко възела на копелето!

На Роланд му бяха необходими четири опита, за да стегне достатъчно турникета. Уорнър му пусна спирта и момчето напръска почернялата китка с него. Полковникът взе бутилката със свободната си ръка и най-накрая успя да извие глава, за да погледне спасителя си.

— Как се казваш?

— Роланд Кронингер, сър.

Гласът и тежестта подсказаха на Маклин, че това е момче, но не можеше да види лицето му. Нещо проблесна и той се обърна към сатъра, който хлапето държеше.

— Роланд, в следващите няколко минути двамата с теб ще се опознаем много добре. Мечо! Къде е огънят?

Светлината от фенерчето на Уорнър изчезна за минута и момчето остана само в мрака с полковника.

— Лош ден — каза Маклин. — Не си виждал по-лош ден от този, нали?

— Не, сър. — Гласът на Роланд потрепери.

Светлината се завърна. Уорнър държеше горящия крак от стол като факла.

— Тук е, полковник! Роланд, ще ти спусна това. Готов ли си? Момчето взе факлата и се наведе отново над Маклин. Полковникът, чиито очи бяха замъглени от болката, видя лицето му и си помисли, че го познава отнякъде.

— Къде са родителите ти, синко? — попита той.

— Не знам. Изгубих ги.

Маклин погледна горящия край на крака на стола и се замоли да е достатъчно горещ, за да свърши работата.

— Ще се оправиш — каза той. — Ще се погрижа за това. — Погледът му се премести от факлата към острието на сатъра. Момчето приклекна под странен ъгъл над него, яхна трупа и се загледа в китката му, където се губеше в скалната стена. — Е — каза Маклин, — време е. Слушай, Роланд, давай да приключваме, докато някой от двама ни не го е хванало шубето. Ще се опитам да остана в съзнание възможно най-дълго. Готов ли си?

— Готов е — отвърна от ръба на ямата Мечо Уорнър.

Маклин се усмихна мрачно и по носа му потече една капка пот.

— Дай всичко от себе си в първия удар, Роланд — настоя той.

Момчето стисна факлата в лявата си ръка и вдигна зад главата си дясната, в която държеше сатъра. Знаеше точно къде ще удари — на мястото, на което почернялата кожа беше погълната от пукнатината. „Направи го! — заповяда си наум. — Направи го веднага! “ Чу как Маклин си пое дълбоко въздух. Роланд стисна здраво сатъра. „Направи го веднага! “ Почувства ръката си твърда като арматурно желязо. „Направи го веднага! “

Задържа въздуха си и стовари с всички сили сатъра в китката на полковника.

Костта изхрущя. Маклин потръпна, но не издаде никакъв звук. Роланд си помисли, че острието е срязало докрай костта, но се шокира, като видя, че беше проникнало едва сантиметър в дебелата китка на мъжа.

— Довърши работата! — провикна се Уорнър.

Роланд извади сатъра.

Очите на Маклин бяха станали лилави по краищата. Той ги затвори и след секунда рязко ги отвори.

— Довърши работата! — прошепна на момчето.

Роланд вдигна ръка и я стовари отново. Китката продължаваше да упорства и да не иска да се отдели. Удари трети път, четвърти, като използваше все повече сила. Чу едноокият гърбушко да му крещи да побърза, но Маклин не издаде никакъв звук. Освободи сатъра и го стовари пети път. Вече имаше много кръв, но сухожилията продължаваха да се държат. Започна да удря отново и отново. Лицето на Маклин беше станало пепеляво жълто-бяло, а устните му бяха сиви като гробищна пръст.

Всичко трябваше да приключи, преди кръвта да е започнала да шурти като пожарникарски маркуч. Роланд знаеше, че ако това се случи, Краля ще умре. Вдигна сатъра над главата си. Рамото му туптеше от усилията, които влагаше… и изведнъж вече това не беше сатър, а свещена брадва, а той — сър Роланд от Кралството, призован да освободи хванатия в капана на това противно подземие крал. Той беше единственият в тези владения, който можеше да го направи, и този момент беше само негов. Изпълни го праведна сила и когато стовари свещената брадва, се чу да вика с дрезгав и почти нечовешки глас.