Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Полковник! — провикна се той. — Доведох помощ! Ще ви измъкнем!

Маклин, който се намираше на три метра под тях, обърна запотеното си лице към фенерчето.

— Побързайте — изрече с дрезгав глас той и отново затвори очи.

Роланд също пропълзя до ръба на ямата. Видя две тела долу, едното лежеше върху другото, заклещени в пространство колкото един ковчег. Тялото отдолу дишаше, но ръката му беше скрита в една пукнатина в стената. Изведнъж Роланд разбра за какво им е сатърът. Погледна оръжието и на светлината видя отражението на лицето си в острието му — само дето не беше неговото лице, онова, което помнеше, а някаква изкривена маска. Очите му бяха ококорени и блестяха, а челото му беше изцапано с кръв, която беше образувала формата на звезда. Цялото му лице беше осеяно със синини и подутини като на жаба и изглеждаше по-зле дори от онзи път, в който Майк Амбрустър го спука от бой, защото не му позволи да препише на контролното по химия.

— Малко педерастче! Малко четириоко педерастче! — беше се развилнял Амбрустър и всички, които ги бяха наобиколили, се смяха и дюдюкаха, когато Роланд се опита да избяга, но беше повален на пръстта за пореден път. Тогава се разплака, свит на земята, а Амбрустър се наведе над него и му се изплю в лицето.

— Знаеш ли как се слага турникет? — попита го гърбушкото с превръзката на окото. Момчето поклати глава. — Ще те напътствам как да го направиш, когато слезеш там долу. — Уорнър разгледа с помощта на фенерчето наоколо и намери няколко неща, с които щеше да накладе един хубав огън — останки от бюро, столове, дрехите на труповете. Можеха да използват горящата купчина, която подминаха в коридора, като подпалка. Уорнър се сети също така, че имаше запалка в джоба си. — Знаеш ли какво трябва да направиш?

— Така… мисля — отвърна Роланд.

— Добре, а сега ме слушай внимателно. Не мога да вляза в тази дупка, за да му помогна. Ти обаче можеш. Ще сложиш турникета здраво на ръката му, след което ще ти подам спирта. Полей цялата му китка с него. Той е готов, когато ти си готов. Вероятно китката му е премазана, така че няма да е много трудно да срежеш костите със сатъра. А сега ме слушай внимателно, Роланд! Не искам да се туткаш и да сечеш пет минути! Направи го бързо и стегнато, не губи никакво време, и веднъж започнеш ли, дори не си помисляй да спреш, преди да си свършил. Чуваш ли ме?

— Да, сър — отговори момчето и си помисли: „Събуди се! Трябва да се събудя!“.

— Ако си сложил правилно турникета, ще разполагаш с достатъчно време, за да обгориш раната. Ще ти дам нещо, с което да го направиш… Искам да се увериш , че ще я обгориш с огъня, чуваш ли ме? Ако не го направиш, кръвта му ще изтече и полковникът ще умре. Той е заклещен там долу и няма да се съпротивлява, а и много добре знае какво трябва да се направи. Погледни ме, Роланд.

Момчето погледна към светлината.

— Ако направиш всичко както трябва, полковник Маклин ще живее. Ако се издъниш, ще умре. Всичко е пределно ясно. Чаткаш ли?

Роланд кимна. Беше замаян и сърцето му биеше като лудо. „Краля е хванат в капан — помисли си той. — От всички кралски рицари аз съм единственият, който може да го измъкне!“ Но не, не… това не беше игра! Това беше истинският живот и майка му и баща му лежаха някъде там горе, Земен дом беше ударен от ядрено оръжие, цялата страна беше ударена от ракети, всичко беше унищожено…

Роланд сложи ръка на кървавото си чело и го стисна, докато лошите мисли не си отидоха. „Кралския рицар! Казвам се сър Роланд!“ Сега, въоръжен с огън и стомана, щеше да слезе в най-дълбокото и мрачно подземие, за да спаси Краля.

Мечо Уорнър изпълзя настрани от ръба, за да запали огън и момчето го последва като робот. Струпаха парчетата от бюрото, столовете и дрехите от труповете в единия ъгъл и използваха няколко горящи краища кабел от коридора, за да ги запалят. Мечо нареди няколко плочки от тавана и добави малко спирт в пламъците. В началото имаше само дим, но после червеното мъждукане се усили.

Ефрейтор Прадос все още беше облегнат на отсрещната стена и ги наблюдаваше, докато работят. Цялото му лице беше плувнало в пот и си мърмореше трескаво, но Уорнър не му обърна внимание. Дървото от бюрото и столовете се беше подпалило и горчивият дим се издигаше нагоре към дупките и пукнатините в тавана.

Капитанът закуцука към края на огъня и вдигна крака на един от счупените столове — другият му край гореше ярко и там черното дърво беше станало пепеляво сиво. Той го върна обратно в огъня и погледна Роланд.