Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Мамо! Татко! — провикна се Роланд, но не чу друг отговор, освен писъците на ранените. Той се затътри през останките, като постоянно викаше родителите си. Стъпи върху нещо, което издаде влажен звук. Погледна го и то му заприлича на огромна морска звезда, заклещена между два камъка. Тялото не приличаше на човешко, с изключение на това, че носеше окървавена парцалива риза.

Роланд прескочи още трупове — беше виждал такива на снимките във военните списания на баща си, но тези тук бяха различни. Тези тук бяха прекалено смазани и не можеше да различи дори пола им, ако не бяха парцалите, останали от облеклото им. Никой от тях обаче не беше майка му или баща му. Не, те бяха живи. Знаеше , че са, и продължи да ги търси. След малко едва не падна в една пропаст с назъбени краища, която беше разцепила столовата на две. Надникна в нея, но не видя дъно.

— Мамо! Татко! — провикна се към другата част на помещението, но отново не получи отговор.

Роланд не помръдна от ръба на пропастта. Цялото му тяло се тресеше. Една част от него беше вцепенена от ужас, но друга, по-голяма част, събираше сили и изплуваше на повърхността. Тази част също трепереше, но не от страх, а от чисто, хладно вълнение, което беше различно от всичко, което беше изпитвал досега. Заобиколен от смърт, той изпита силата на живота, която туптеше във вените му и го замайваше и опияняваше.

„Жив съм — помисли си Роланд. — Жив. “

Изведнъж останките от столовата на Земен дом се размазаха и промениха. Той се озова в средата на бойно поле, осеяно с трупове, а от вражеската крепост в далечината се надигаше огън. Носеше очукан щит и окървавен меч и беше на път да изпадне в шок, но все още се държеше и беше жив след холокоста на битката. Разполагаше с цял легион рицари, които беше повел в битка на това опустошено поле, но вече беше останал сам, защото беше последният оцелял кралски рицар.

Един от повалените рицари в краката му протегна ръка и го хвана за глезена.

— Моля те — изграчи окървавената му уста. — Моля те, помогни ми…

Роланд примига вцепенен. Под него лежеше жена на средна възраст, чиято долна половина на тялото беше затисната от каменна плоча.

— Моля те, помогни ми. Краката ми… о… краката ми…

„На бойното поле не трябва да има жени — помисли си Роланд. — О, не!“ Огледа се и си спомни къде се намира. Освободи глезена си и се отдръпна от ръба на пропастта.

Продължи да търси, но не успя да намери майка си и баща си. Може би бяха заровени, осъзна той… или пък бяха паднали в пропастта, бяха погълнати от мрака долу. Може би беше видял телата им, но не ги беше разпознал.

— Мамо! Татко! — провикна се отново. — Къде сте? — Не получи отговор. Чуваше се само нечие хлипане и пронизителният вой на агонизиращи хора.

Някаква светлина проблесна през пушека и намери лицето му.

— Ти — прошепна болезнено някой. — Как се казваш?

— Роланд — отговори той. Как му беше фамилията? Трябваха му няколко секунди, за да си я спомни. — Роланд Кронингер.

— Нуждая се от помощта ти, Роланд — каза човекът с фенерчето. — Можеш ли да вървиш?

Той кимна.

— Полковник Маклин е хванат в капан в контролната зала. Или поне в онова, което е останало от нея — поправи се Мечо Уорнър. Беше се свил като някакъв гърбушко. Подкрепяше се с един арматурен прът, който използваше като бастун. Някои от коридорите бяха изцяло блокирани от скални свлачища, а други бяха наклонени под невероятни ъгли и разцепени от зеещи пукнатини. В целия Земен дом ехтяха писъци и викове към Бог. Някои от стените бяха целите в кръв от телата, които бяха премазани до смърт от ударните вълни. Уорнър беше намерил петима-шестима физически здрави цивилни в останките, но само двама — един старец и едно момиченце — не бяха полудели. За съжаление обаче китката на стареца беше счупена и от нея се подаваше костта, а момиченцето не искаше да се отдалечи от мястото, на което беше изчезнал баща му. Затова на Мечо му се наложи да продължи към столовата, за да потърси някой, който да му помогне. В същото време се сети, че в кухнята имаше богат набор от ножове.

Уорнър прокара лъча на фенерчето през лицето на Роланд. На челото на момчето имаше рана и в очите му се четеше шок, но изглежда, нямаше сериозни наранявания. С изключение на кръвта, лицето му беше бледо и прашно, а тъмносинята му памучна тениска беше скъсана и разкриваше още рани на хлътналите му мършави гърди. „Не е нещо особено — помисли си капитанът, — но трябва да свърши работа.“