Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Ето! — провикна се чарлито, което беше изсипало кофата. — Вече ти чист, момче!

Мухите направо щурмуваха главата на Маклин. Днес храната си я бива, каза си той. Щеше да му помогне да остане жив още известно време. Докато дъвчеше, Войника сянка рече:

— Точно така, Джимбо. Изяж всяка една трохичка. Всяка една трохичка.

— Вече ти чист, момче! — повтори чарлито и дръпна ламаринения лист, който закри слънчевата светлина.

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка се беше приближил. — Тези две неща правят един мъж такъв.

— Да, сър — отвърна Маклин. Войника сянка го наблюдаваше с очи, които горяха като напалм в мрака.

— Полковник!

Някакъв далечен глас го викаше. Трудно му беше да се съсредоточи върху него, защото болката беше стигнала чак до костите му. Нещо тежко го беше затиснало и едва не беше пречупило гръбнака му. Чувал с картофи, помисли си той. Не, не. Беше по-тежко от това.

— Полковник Маклин! — настоя гласът.

„Махай се — пожела си той. — Моля те, махай се.“ Опита се да вдигне дясната си ръка, за да изгони мухите от лицето си, но когато го направи, през цялата му ръка и рамото се стрелна изгаряща болка, която продължи чак до гръбнака. Маклин простена.

— Полковник! Аз съм Тед Уорнър! Чувате ли ме?

Уорнър. Мечо Уорнър.

— Да — отвърна Маклин. Болката прониза ребрата му. Знаеше, че не е проговорил достатъчно силно, затова направи втори опит: — Да. Чувам те.

— Благодаря на Бога! Имам фенерче, полковник! — Лъч светлина освети лицето му и той си позволи да отвори очи.

Фенерчето светеше от около три метра над главата на Маклин. Каменният прах и димът все още бяха гъсти, но на полковника му беше ясно, че се намира на дъното на някаква яма. Обърна бавно глава, като едва не припадна отново от това си действие, и установи, че човек трудно щеше да мине през отвора. Нямаше никаква представа как беше попаднал в това тясно пространство. Краката му бяха много свити под него, а гърбът му беше извит от тежестта не на чувал с картофи, а на човешко тяло. Не можеше да каже на кого принадлежи трупът.

В ямата над него се виеше плетеница от кабели и счупени тръби. Опита се да избута отвратителната тежест, за да освободи малко пространство за краката си, но изгарящата болка отново нападна дясната му ръка. Маклин завъртя глава на другата страна и с помощта на светлината на фенерчето отгоре видя един много сериозен проблем.

Дясната му ръка беше изчезнала в една пукнатина в стената. Тя беше около три сантиметра широка и по камъка проблясваха вадички кръв.

„Ръката ми“, помисли си вцепенен полковникът. Спомни си как пръстите на Бекър се пръснаха. Вероятно ръката му се беше плъзнала в цепнатината, когато падна тук долу, и при преместването на скалата…

Не чувстваше нищо от другата страна на каменното менгеме, стиснало китката му. Ръката и пръстите му бяха мъртво месо. „Трябва да се науча да боравя с лявата“, помисли си Маклин. В следващия миг осъзна нещо, което направо го замая: пръстът, с който натискаше спусъка, беше там.

— Ефрейтор Прадос е тук с мен, полковник! — провикна се Уорнър. — Кракът му е счупен, но е в съзнание. Другите са по-зле… или са мъртви.

— Ти как си? — попита Маклин.

— Гърбът ме боли адски много. — Уорнър като че ли изпитваше трудности да си поеме дъх. — Имам чувството, че ще се разцепя на две, ако топките ми не ме държаха здраво. Също така плюя кръв.

— Остана ли някой, който да изготви доклад за щетите?

— Интеркомът не работи. От шахтите излиза дим. Чувам хора да пищят, което означава, че има и други оцелели. Господи, полковник! Сигурно цялата планина се е преместила!

— Трябва да се измъкна оттук — каза Маклин. — Ръката ми е заклещена, Теди. — Отново изпита силна болка, като се замисли за премазаното месо. Стисна зъби и я изчака да отмине. — Можеш ли да ми помогнеш да изляза?

— Как? Не мога да стигна до вас, а и ако ръката ви е заклещена…

— Ръката ми е счупена — отвърна Маклин със спокоен глас. Усети как се унася и всичко около него започва да се рее и да става някак си нереално. — Донеси ми нож. Най-острият, който можеш да намериш.

— Какво? Нож? Защо?

Полковникът се ухили дивашки.

— Просто го направи. След това запали огън и обгори парче дърво. — Говореше някак си отнесено, все едно онова, което трябваше да се направи, се отнасяше за ръката на друг човек. — Дървото трябва да е нагорещено до червено, Теди. Достатъчно горещо, за да обгори чукан.

— Какво… чукан ? — Уорнър млъкна за миг. Картинката започна да му се изяснява. — Може би ще успеем да ви извадим по друг…