Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Опита се да стане, но си удари главата, преди да успее. Напипа таван от твърда пръст, дъски и стотици царевични стъбла, който се издигаше на около метър и четиридесет от пода на мазето. „О, Господи! — помисли си Джош. — Сигурно има тонове пръст над главите ни!“ Осъзна, че едва ли разполагат с много въздух тук долу и когато той свършеше…

— Спрете да плачете, госпожо — каза гигантът. — Старецът е много по-зле от вас.

Жената ахна, сякаш едва сега разбра, че има и други живи.

— Къде е момиченцето? Добре ли е? — Няколко мехура на устните на Джош се спукаха.

— Суон! — изкрещя Дарлийн и затърси Сю Уанда в пръстта. — Не мога да я намеря! Къде е детето ми? Къде е Суон? — След малко напипа малка ръчичка. Все още беше топла. — Ето я! О, Господи, та тя е заровена! — Дарлийн започна френетично да копае.

Джош допълзя при нея и докосна с ръце тялото на детето. Само краката и лявата ѝ ръка бяха заровени; лицето ѝ не беше и можеше да диша. Гигантът изрови краката ѝ и Дарлийн прегърна дъщеря си.

— Суон, добре ли си? Кажи нещо, Суон! Говори! Кажи нещо на мама! — Жената тресеше детето, докато едната му ръчичка не я бутна вяло.

— Стига. — Гласът на Суон представляваше дрезгав, неясен и сънен шепот. — Искам да спя… докато стигнем.

Джош запълзя към стенещия старец. Намери го свит на топка и полузаровен. Внимателно го изрови. Ръката на Поу-Поу се закачи в парцалите, останали от ризата на чернокожия гигант. Старецът измърмори нещо, но то беше неразбираемо.

— Какво? — попита Джош и се наведе над него.

— Слънцето — повтори Поу-Поу. — О, Господи… видях слънцето да избухва. — Старецът започна да бълнува отново, говореше нещо за домашните си пантофи. Джош беше наясно, че не му остава много и се върна при Дарлийн и Суон.

Момиченцето плачеше тихичко и жално.

— Шшшш — каза ѝ Дарлийн. — Тихо, скъпа. Ще ни намерят. Не се тревожи. Ще ни извадят оттук. — Жената все още не осъзнаваше добре какво се беше случило. Всичко ѝ беше мъгливо и объркано след момента, в който Суон посочи към табелата на Поу-Поу на магистралата и ѝ каза, че ще се пръсне, ако не отиде до тоалетна.

— Не виждам, мамо — каза равнодушно момиченцето.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Наистина ще ни намерят… — Дарлийн се пресегна с намерението да погали дъщеря си по косата, но рязко дръпна ръка. Пръстите ѝ бяха напипали остри косъмчета. — О, Господи. О, Суон, о, миличка… — Страхуваше се да докосне собствената си коса и лице, макар че не изпитваше нищо повече от умерена болка, която често съпътстваше слънчевите изгаряния. „Добре съм — каза си наум. — Суон също е добре. Просто е изгубила косата си, това е всичко. Ще се оправим!“

— Къде е Поу-Поу? — попита момиченцето. — Къде е великанът? — Детето изпитваше болка по цялото тяло като онази, когато я болеше зъб и ѝ миришеше на закуска.

— Тук съм — отговори Джош. — Старецът също е наблизо. Намираме се в мазето. Мястото просто се срути…

— Ще се измъкнем оттук! — прекъсна го Дарлийн. — Съвсем скоро някой ще ни намери!

— Госпожо, може да мине известно време. Ще се наложи да се успокоим и да пестим въздуха.

— Да пестим въздуха? — Жената отново се паникьоса. — Нямаме проблем с дишането!

— Засега. Не знам с какво пространство разполагаме тук, но смятам, че скоро въздухът ще намалее. Може да се наложи да останем… доста дълго — реши да бъде откровен Джош.

— Ти си луд! Не го слушай, скъпа. Обзалагам се, че точно в този момент някой пътува насам, за да ни изрови. — Дарлийн започна да люлее Суон като бебе.

— Не, госпожо. — Джош смяташе, че няма смисъл да се преструват. — Не мисля, че някой скоро ще дойде да ни изкопае. Онези неща, които полетяха от царевичното поле, бяха ракети. Ядрени ракети. Нямам представа дали някоя от тях избухна наблизо, но има само един отговор на въпроса защо тези проклети неща са излетели. Вероятно целият свят изстрелва ракетите си в този момент.

Жената се засмя. Смехът ѝ преливаше в истерия.

— Не се прави на много умен! Все някой е видял всичкия този огън! Ще изпратят помощ! Трябва да стигнем до Блейкман!

— Добре — отвърна Джош. Измори се да говори, а и хабеше ценен въздух. Пропълзя на известно разстояние от жената и си намери местенце, в което да побере тялото си. Тормозеше го ужасна жажда, но също така трябваше да се облекчи. По-късно, помисли си той. Сега беше прекалено изморен, за да помръдне. Болката отново се влошаваше. Съзнанието му се отнесе далеч от мазето на Поу-Поу, отвъд изгорените царевични ниви, към онова, което беше останало от света, ако наистина беше започнала Третата световна война. Вероятно всичко беше свършило вече. Руснаците бяха завладели Америка или американците бяха навлезли в Русия. Замисли се за Роуз и за момчетата. Дали бяха живи, или мъртви? Може би никога нямаше да узнае. — О, Господи — прошепна в мрака, сви се на топка и се взря в нищото.