Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не всички — поправи я той. — Ти не си мъртва, нали? А и смятам, че има и други, които са живи някъде там. Вероятно се крият. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Все още не съм мъртва — каза Сестра Крийп.

— Но можеше да бъдеш. — Гърдите на мъжа се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух. — Помириши този въздух! Не е ли сладък!

Клошарката имаше намерение да отстъпи назад. Непознатият ѝ каза „Не“ и тя спря, сякаш най-важното — единственото важно — нещо на света беше да се подчинява.

— Най-добрите ми епизоди тепърва предстоят. — Мъжът посочи екрана, на който от една сграда изригваха пламъци, а наранени тела лежаха в носилки. — Това там съм аз! До онази кола! Е, не казвам, че съм от главните герои! — Вниманието му се върна отново на нея. — О — каза нежно той. — Харесва ми огърлицата ти. — Бледата му ръка с дълги тънки пръсти се плъзна към гърлото ѝ.

Сестра Крийп искаше да се отдръпне, защото не можеше да понесе мисълта, че ще бъде докосната от този мъж, но беше хипнотизирана от гласа му, който не спираше да ехти в съзнанието ѝ. Потръпна от допира на студените пръсти върху разпятието ѝ. Онзи го дръпна, но разпятието и верижката от кламери бяха залепнали за кожата ѝ.

— Изгорено е — каза непознатият. — Ще оправим това.

Той дръпна рязко и откъсна разпятието и верижката заедно с кожата на клошарката. По тялото ѝ премина болка като електрически ток, като в същото време прогони ехото от заповедта на мъжа и прочисти главата ѝ. Сълзите ѝ си прогориха път по бузите ѝ.

Онзи протегна към лицето ѝ дланта си, от която висяха разпятието и верижката, и запя с глас на малко момче:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

Дланта му се възпламени и пламъците залазиха по пръстите му. Докато ръката му се превръщаше в огнена ръкавица, разпятието и верижката започнаха да се топят и да капят по пода.

— „Събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа!“

Сестра Крийп погледна лицето на мъжа. На светлината от горящата ръка успя да различи местещите се кости, топящите се бузи и устни и очите в различни цветове, които нямаха очни кухини и се появяваха на различни места.

Последната капка разтопен метал падна на пода. Една уста се отвори върху брадичката на мъжа като някаква червена рана и се ухили.

— Гаси светлините! — прошепна той.

Филмът спря и последният кадър изгоря на екрана. Червената завеса, която Сестра Крийп продължаваше да стиска в ръката си, се възпламени. Клошарката изпищя и се отдръпна. Цялото кино беше залято от отвратителна гореща вълна. От стените капеха пламъци като слюнка.

— Тик-так, тик-так! — продължи с напевен глас мъжът. — Нищо не може да спре часовника!

Таванът лумна в пламъци и се изкриви. Сестра Крийп прикри глава с ръце и се заклатушка назад през огнените завеси, а непознатият тръгна към нея. От щанда за пуканки течаха потоци шоколад. Клошарката побягна към вратата, а създанието зад нея зарева:

— Бягай! Бягай, прасе такова!

Сестра Крийп беше изминала само три крачки от изхода, когато вратата му се превърна в огнен лист. Тя побягна като обезумяла през руините на Четиридесет и втора улица. След известно време се осмели да погледне назад към киното, което се беше превърнало в един ревящ пламък. Покривът на сградата имплодира, сякаш брутален гигантски юмрук се стовари отгоре му.

Сестра Крийп се скри зад един каменен блок, за да се предпази от надигналата се около нея буря от стъкла и тухли. Всичко приключи за няколко секунди, но тя остана свита в скривалището си, цялата трепереше неудържимо от ужас, докато тухлите не спряха да падат. Надникна предпазливо.

Руините на киното бяха станали неразличими от останалите купчини пепел. Него вече го нямаше, както и — за щастие — създанието с горящата ръка.

Сестра Крийп докосна наранената кожа на врата си и пръстите ѝ се изцапаха с кръв. Бяха ѝ необходими няколко секунди, за да осъзнае, че разпятието и верижката вече ги няма. Не помнеше откъде ги беше взела, но се гордееше с тях. Смяташе, че я предпазват и сега се чувстваше гола и безпомощна.

Клошарката нямаше никакво съмнение, че беше видяла лицето на злото в онова евтино кино.

Черният дъжд се усили. Тя се сви с притисната в кървящото си гърло ръка, затвори очи и се замоли да умре.

В края на краищата Исус Христос нямаше да дойде с летящата си чиния, вече го беше разбрала. Денят на Страшния съд беше погубил в пламъците си не само виновните, но и невинните, а Грабването беше само мечта на лудите.