Роберт Маккаммон - Лебедова песен

След малко — нямаше представа точно колко време е минало — слезе по една могила от отломки и спря пред смазаните останки на жълто такси. Наблизо имаше уличен знак, който беше усукан почти на възел. На него пишеше „Четиридесет и втора“. От всички сгради на тази улица само една все още не беше съборена.

Рекламната табела над „Емпайър Стейт Тиътър“ продължаваше да примига и да рекламира „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. От двете страни на киното сградите бяха превърнати в изгорени черупки, но самото кино дори не беше овъглено. Спомни си, че мина покрай него миналата вечер и беше брутално блъсната на улицата. Между нея и киното се виеше дим. Клошарката очакваше всеки момент сградата да изчезне като мираж, но нито димът се разсея, нито рекламната табела спря да примига.

„Обърни се — нареди си Сестра Крийп. — Махай се оттук, по дяволите!“

Нито се обърна, нито се махна, а направи крачка напред, а след нея и още една. Застана пред вратите на киното и до нея долетя ароматът на пуканки с масло. „Не! — помисли си тя. — Не е възможно!“

Обаче не беше възможно и Ню Йорк да се превърне в брулена от торнада пустош в рамките на няколко часа. Докато се взираше в тези врати, Сестра Крийп разбра, че правилата на този свят бяха внезапно и драстично променени от сила, която дори не можеше да си представи.

— Аз съм луда — каза си тя на глас. Киното обаче беше истинско, както и ароматът на пуканки с масло. Надникна в будката за билети, но тя беше празна. Взе се в ръце, стисна разпятието на врата си, което висеше на верижката от кламери, и мина през вратите.

Нямаше никой зад касата, но ясно се чуваше, че в залата зад червените завеси върви филм. Разнесе се неприятен стържещ звук от автомобилна катастрофа и глас на коментатор, който обясняваше:

— Пред очите ви е резултатът от челен сблъсък със сто километра в час.

Сестра Крийп се пресегна през щанда, сграбчи две шоколадчета „Хърши“ от витрината и преди да успее да изяде едното, чу някакво животно да ръмжи.

Неприятният звук се усили и се превърна в човешки смях. В него клошарката чу пищенето на гуми върху намокрена от дъжда магистрала и пронизителния и сърцераздирателен писък на дете:

— Мамо!

Тя притисна длани в ушите си, докато плачът на детето не утихна, и стоя известно време разтреперана, докато споменът за това не се изпари. Смехът също беше спрял, но човекът, на когото принадлежеше, беше все още вътре и гледаше филма в центъра на един разрушен град.

Сестра Крийп натъпка половината шоколадче в устата си, сдъвка го и го глътна. Коментаторът зад червената завеса обясняваше съвсем хладно и безпристрастно за изнасилвания и убийства. Завесата като че ли я прикани. Тя изяде другата половина от шоколадчето и си облиза пръстите. Ако онзи отвратителен смях се разнесеше отново, рискуваше да си загуби ума, но трябваше да види кой го издава. Отиде до завесата и съвсем бавно я дръпна настрани.

На екрана беше нараненото мъртво лице на млада жена, но подобна гледка вече не можеше да я шокира. Забеляза очертанията на човешка глава — онзи седеше на първия ред и гледаше филма. Останалите места бяха празни. Сестра Крийп се втренчи в тази глава. Не успя да види лице, но и не желаеше, защото който и да беше там — каквото и да беше — нямаше как да е човешко същество.

Главата неочаквано се завъртя към нея.

Сестра Крийп отстъпи назад. Краката ѝ искаха да побегнат, но тя не им позволи да го сторят. Фигурата на първия ред просто я зяпаше, докато филмът продължаваше със своите близки кадри на лежащи върху масата на съдебни лекари трупове. След малко стана от мястото си и в салона се разнесе хрущенето на пуканки, върху които стъпваше. „Бягай! — чу вик в главата си клошарката. — Махай се оттук!“ Не го направи. Фигурата спря, преди светлината от щанда отвън да разкрие лицето ѝ.

— Цялата си изгорена. — Гласът беше нежен и приятен, глас на млад мъж. Той беше висок и слаб, около метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, облечен в тъмнозелени панталони каки и жълта тениска. На краката си носеше излъскани кубинки. — Предполагам, че всичко навън вече е приключило, нали?

— Всичко е унищожено — промърмори Сестра Крийп. — Всичко е разрушено. — Усети влажен студ — като онзи, който изпита предишната вечер пред киното, но усещането бързо изчезна. Виждаше бегли намеци за черти по лицето на мъжа и си помисли, че той се усмихва, но усмивката му беше ужасна; устата му не беше точно там, където трябваше да бъде. — Мисля, че всички… са мъртви.