Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Успя да дочупи костта. Сухожилията се скъсаха под мощта на свещената брадва. Краля се загърчи и нещо гротескно и грозно, което кървеше и приличаше на сюнгер, се навря в лицето на Роланд. То изпръска бузите и челото му с кръв, но не успя да го заслепи.

— Обгори я! — провикна се Уорнър.

Момчето допря факлата в кървящото нещо, което приличаше на сюнгер. То се отдръпна от него, но той го хвана и го задържа, докато Маклин се гърчеше дивашки. Притисна факлата в раната, където допреди малко се намираше ръката на полковника. Роланд гледаше с мрачно изумление как чуканът гори, видя как раната почерня и се сви, а кръвта засъска. Тялото на Маклин се бореше машинално. Той пребели очи, но момчето не пусна ранената ръка. Помириса кръв и изгорена плът, пое си дълбоко въздух, като че ли това беше пречистващ душата тамян, и продължи да обгаря чукана, като притискаше огъня в плътта. Най-накрая полковникът спря да се бори и от устата му излезе тих и зловещ стон, сякаш беше някакъв ранен звяр.

— Добре! — провикна се Уорнър. — Това е!

Роланд беше като хипнотизиран от топящата се плът. Разкъсаният ръкав на якето на Маклин се беше подпалил и около стените на ямата се виеше дим.

— Достатъчно! — провикна се капитанът. Момчето не спря. — Роланд! Това е достатъчно, мамка му!

Този път гласът на мъжа го върна обратно в действителността. Роланд пусна ръката на полковника и видя, че чуканът е обгорен до черно и лъщи, сякаш е полят с катран. Пламъците по ръкава на якето на Маклин се изгубиха един по един. „Свърши се — помисли си момчето. — Свърши се.“ Заудря факлата в стената, докато огънят не изгасна, и после я пусна.

— Ще отида да потърся някакво въже, с което да ви извадя оттам! — провикна се Уорнър. — Добре ли сте?

Роланд нямаше желание да отговаря. Светлината на фенерчето се премести и той потъна в мрак. Чуваше тежкото дишане на полковника. Запълзя назад върху приклещения между тях труп, докато гърбът му не се опря в камък. Сви си краката и притисна свещената брадва до тялото си. На изпръсканото му с кръв лице заигра усмивка, но очите му представляваха два кръга от шок.

Полковникът стенеше и мърмореше нещо, което Роланд не можеше да разбере. След малко го повтори с изпълнен с болка глас:

— Стегни се. — Последва кратка пауза, след което продължи: — Стегни се… стегни се, войнико… — Маклин бълнуваше. Първо извисяваше глас и след това го снижаваше до шепот. — Стегни се… да, сър… вземи се в ръце… да, сър… да, сър… — Полковникът започна да звучи като дете, което се страхуваше да не бъде набито. — Да, сър… моля… да, сър… да, сър… — Завърши с нещо средно между стон и хлип.

Роланд го слушаше внимателно. Това не беше глас на един триумфиращ военен герой, звучеше по-скоро като някой молител. Момчето се зачуди какво ли се случваше в главата на Краля в този момент. Един крал не трябваше да моли — дори в най-лошите си кошмари. Опасно беше Краля да показва някаква слабост.

По-късно — колко по-късно Роланд не знаеше — нещо побутна коляното му. Той заопипва в мрака и попадна на ръка. Маклин беше дошъл в съзнание.

— Длъжник съм ти — каза той. Отново звучеше като силния военен герой.

Роланд не отговори… но осъзна, че за да оцелее в онова, което предстоеше, щеше да се нуждае от защита. Майка му и баща му може би бяха мъртви — имаше такава вероятност — и телата им завинаги изгубени. Щеше да се нуждае от щит за предстоящите опасности, не само в Земен дом, а и отвъд него… в случай, помисли си той, че някога отново видят външния свят. Планираше от сега нататък да не се отделя от Краля; може би това беше единственият му шанс да се измъкне жив от тези подземия.

Не можеше да отрече, че иска да живее, за да види какво беше останало от света извън Земен дом. Сега обаче трябваше да мисли ден за ден — ако успееше да оцелее през първия, може би щеше да оцелее втория и третия. През целия си живот се бореше за оцеляване — това беше част от задълженията му като кралски рицар — и сега щеше да направи каквото е необходимо, за да остане жив.

„Старата игра приключи — помисли си Роланд. — Новата игра е на път да започне!“ Това може би щеше да е най-добрата игра на „Кралският рицар“, която някога беше играл, защото щеше да е истинска .

Роланд прегърна свещената брадва и зачака едноокия гърбушко да се върне. През това време си представи, че чува тракането на зарове в чаша от бяла кост.

— Госпожо, определено не бих пил това, ако бях на ваше място.