Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Червените завеси се размърдаха и разтвориха. Емилиано се сви, сякаш беше заплашен от побой. Мъжът, който обичаше филми, излезе в мръсното лоби. „Тръгва си! — каза си младежът и едва не се ухили, докато погледът му беше залепен за комикса. — Излиза през вратата!“

Но вместо това мъжът, който обичаше филми, изрече с тих, почти детски глас:

— Ще желая една голяма кола и пуканки, моля.

Стомахът на Емилиано се сви. Без да поглежда лицето на мъжа, стана от стола си, сипа колата в чаша от диспенсъра, напълни пуканки в една кутия и ги поля с масло.

— С повече масълце, ако може — примоли го мъжът, който обичаше филми.

Младежът сипа още малко масло в пуканките и ги остави заедно с колата на щанда.

— Три кинта — каза той и към него беше бутната петдоларова банкнота.

— Задръж рестото. — Този път гласът на откачалката беше с южняшки акцент. Изненадан, Емилиано вдигна поглед.

Мъжът, който обичаше филми, беше висок около метър и деветдесет и пет и носеше жълта тениска и зелени каки панталони. Очите под гъстите му черни вежди бяха хипнотично зелени на фона на кехлибарената му кожа. Емилиано вече го беше преценил като жител на Южна Америка, вероятно с индианска жилка. Косата му беше черна и чуплива, подстригана ниско до черепа. Той се взираше втренчено в младежа.

— Искам да гледам отново този филм — изрече тихо мъжът, който обичаше филми, и гласът му отново имаше онзи акцент, който вероятно беше бразилски.

— Хм… „Mondo Bizarro“ ще започне след две-три минути. Вероятно прожекционистът вече е сложил първата ролка…

— Не — отвърна противният тип и се усмихна. — Искам да гледам отново този филм. Веднага.

— Аха. Е, слушай какво ще ти кажа. Имам предвид, че… Не аз вземам решенията тук, разбираш ли? Сещаш се, нали? Аз просто продавам пуканки. Нямам думата какво да върви… — Мъжът, който обичаше филми, се пресегна и докосна лицето на Емилиано със студени и мазни от маслото пръсти и челюстта на младежа се заключи, сякаш беше замръзнала.

Светът като че ли се завъртя около него за секунда и костите му се превърнаха в ледена клетка. Примигна и цялото му тяло се разтресе. Продължаваше да стои зад щанда за пуканки, но мъжът, който обичаше филми, го нямаше. „Проклятие! — помисли си Емилиано. — Копелето ме докосна! “ Той взе една хартиена кърпичка и си избърса лицето, където го бяха докоснали пръстите, но все още усещаше хладината, която бяха оставили след себе си. Петдоларовата банкнота си седеше на щанда. Прибра я в джоба си и напусна работното си място, за да надникне през завесите на киносалона.

На екрана, във величествен, кървав цвят, пожарникари вадеха овъглени тела от катастрофирали коли. Коментаторът обясняваше:

— В „Лицето на смъртта“ няма никаква цензура. Всичко, което ще видите, е истинско. Ако не понасяте подобни картини, по-добре напуснете киносалона…

Мъжът, който обичаше филми, седеше на първия ред. Емилиано видя очертанията на главата му на екрана. Онзи отново започна да се смее и младежът се отдръпна назад от завесите. Погледна глуповато часовника си и осъзна, че почти двадесет минути от живота му са черна дупка. Мина през една от вратите и се качи по стълбището към апаратната, където Уили се беше проснал на дивана и четеше „Хъслър“.

— Хей! — провикна се Емилиано. — Какво става, човече? Защо си пуснал отново тези лайна?

Уили го изгледа над списанието си.

— Да не превъртя бе, хлапе? — попита прожекционистът. — Преди малко дойдохте заедно с приятелчето ти и ме накарахте отново да прожектирам този филм. Не знам дали са минали петнадесетина минути оттогава. Е, пуснах го. Не ми пробутвай глупостите си, става ли? Както и да е, бездруго не споря с дърти перверзници.

— Дърти перверзници? За какво говориш, човече?

— Твоят приятел — отвърна Уили. — Пичът сигурно е на седемдесет лазарника. Брадата го кара да изглежда като Рип ван Уинкъл 8 8 Герой от едноименния разказ на Уошингтън Ървинг от 1819 г. . Откъде се пръкват тези перверзници?

— Ти си… луд — прошепна Емилиано. Уили сви рамене и се върна към четивото си.

Сесили изгледа изненадано младежа, който побягна навън към улицата. Той се обърна към нея и ѝ извика:

— Няма да остана там! Няма начин! Напускам! — Емилиано хукна по Четиридесет и втора и се изгуби в мрака. Сесили се прекръсти, провери отново ключалката на билетната будка и се замоли зората да настъпи по-бързо.

Докато си седеше на първия ред, мъжът, който обичаше филми, бръкна в кутията с пуканки с много масло и натъпка голяма шепа от тях в устата си. Пред очите му се разиграваха сцени на прекършени тела, вадени от останките на лондонска сграда, бомбардирана от ирландски терористи. Той наклони глава на една страна, за да се наслади на гледката от счупени кости и кръв. Камерата — замъглена и нестабилна — се беше фокусирала върху френетичното лице на млада жена, която държеше в ръцете си мъртво дете.