Роберт Маккаммон - Лебедова песен

„Завесата се вдига!“, помисли си той и устата в средата на челото му се ухили, преди да се изгуби в плътта като сив червей във влажна пръст.

Време е за шоу!

Синята светлина се въртеше. Валеше студен дъжд и един млад мъж с жълт дъждобран протегна ръце към нея.

— Дайте ми я, госпожо — каза той със странен глас, все едно говореше от дъното на кладенец. — Хайде, дайте ми я.

— НЕ! — изкрещя в отговор Сестра Крийп и лицето на мъжа стана на парчета, подобно на счупено огледало. Клошарката протегна ръце, за да го отблъсне, но в следващия момент се събуди и кошмарът отлетя надалеч като ято сребърни прилепи. Плачът ѝ заехтя между стените от бетонни тухли и тя се взира в нищото за известно време, докато нервите не разтресоха цялото ѝ тяло.

„О — помисли си Сестра Крийп, когато главата ѝ се проясни, — този беше от лошите!“ Докосна лепкавото си чело и пръстите ѝ се намокриха. Разминах се на косъм, каза си тя. Младият демон с жълтия дъждобран отново беше дошъл, като този път се беше приближил изключително много и едва не ѝ взе…

Сестра Крийп се намръщи. Какво не ѝ взе? Мисълта ѝ беше отлетяла; каквото и да беше онова нещо, то се скри в тъмната страна на спомените ѝ. Клошарката често сънуваше демона с жълтия дъждобран и той винаги искаше да му даде нещо. В съня винаги присъстваше въртяща се синя светлина, която нараняваше очите ѝ, и валеше дъжд. Понякога местата, на които се намираше, ѝ изглеждаха ужасно познати, и понякога почти — почти — знаеше какво иска демонът, но също така беше наясно, че е демон — дори можеше да е самият дявол, който се опитва да я отдалечи от Исус — защото главата я болеше изключително много, когато сънят свършеше.

Сестра Крийп нямаше представа колко е часът и дали е ден, или нощ, но стомахът ѝ изкурка от глад. Беше се опитала да спи на пейка в метрото, но някакви крещящи хлапета я изплашиха, затова си взе чантата и потърси по-безопасно място. Намери го на дъното на стълба, която се спускаше в една мрачна част в тунел на метрото. На около десет метра под главния тунел имаше дренажна тръба, която беше достатъчно голяма, за да мине през нея, ако малко се наведеше. Маратонките ѝ газеха в течаща мръсна вода. Тунелът беше осветен от слаби сини ремонтни лампи, на светлината от които се виждаше плетеница от кабели и тръби над главата ѝ. Мястото се тресеше от преминаващите влакове и Сестра Крийп осъзна, че се намира под релсите, но продължи по тунела и шумът утихна до тих и далечен тътен. Съвсем скоро откри доказателства, че това място е известно сред членовете на Дрипавата нация — стар матрак, забутан в единия ъгъл, две празни бутилки от вино и засъхнали човешки екскременти. Жената нямаше нищо против, беше виждала много по-лошо. Легна на матрака и спа, докато кошмарът за демона в жълтия дъждобран не я събуди; беше гладна и реши да се върне в станцията на метрото, за да потърси остатъци от храна в кошчетата за боклук, както и вестник, за да види дали Исус не беше пристигнал, докато е спала.

Сестра Крийп стана, преметна чантата си през рамо и си тръгна от уютната ниша. Пое обратно по тунела, окъпан от слабото синьо сияние на ремонтните лампи, като се надяваше днес да намери хотдог. Много ги обичаше, особено с щедра доза хубава пикантна горчи…

Тунелът изведнъж се разтресе.

Бетонът започна да се пука. Сините лампи примигаха, изгаснаха и пак засветиха. Над главата ѝ се разнесе шум, подобен на воя на вятъра или на връхлитащ влак на метрото. Сините лампи ставаха все по-светли, докато светлината не стана ослепителна и Сестра Крийп не присви очи. Тя направи още три несигурни крачки напред; ремонтните крушки започнаха да се пръскат. Сложи ръце пред лицето си, за да го предпази. В тях се забиха парченца стъкло. „Ще осъдя някого за това!“, помисли си със съвсем ясно съзнание клошарката.

В следващия момент целият тунел се килна рязко на една страна и Сестра Крийп падна в поточето с мръсна вода. От тавана започнаха да се откъртват парчета бетон и скала. Тунелът се наклони отново, този път в другата посока, и то с такава сила, че клошарката имаше чувството, че вътрешностите ѝ се късат. Бетонните късове заудряха главата и раменете ѝ, докато ноздрите ѝ се пълнеха с прах.

— Мили боже! — провикна се тя на път да се задуши. — О, боже!

Над главата ѝ се разхвърчаха искри, когато кабелите започнаха да се късат. Сестра Крийп подуши гореща жега от пара и някъде горе чу тропот, подобен на стъпките на огромен бегемот. Тунелът продължаваше да се накланя и олюлява. Клошарката прегърна силно чантата си и се опита да се стегне. Беше стиснала силно зъби, за да не изпищи. Над нея премина гореща вълна и затрудни дишането ѝ. „Господ да ми е на помощ!“, изкрещя наум тя, докато се опитваше да си поеме въздух. Нещо се пукна и Сестра Крийп усети потеклата от носа ѝ кръв. „Не мога да дишам, о, мили боже, не мога да дишам!“ Тя се стисна за гърлото, отвори уста и чу как собственият ѝ приглушен писък се понесе по люлеещия се тунел. Най-накрая наранените ѝ дробове успяха да си поемат глътка изпепеляващ въздух и тя легна свита в мрака. Тялото ѝ беше тормозено от спазми, а мозъкът ѝ като че ли бе изключил.