Роберт Маккаммон - Лебедова песен

„От колко време си там вътре?“, зачуди се Роланд. Нямаше как да разбере. Вероятно някой я беше внесъл с колата, кемпера или дрехите си. Той вдигна ръка по-близо до лицето си и се втренчи за няколко секунди в малките очички на насекомото.

В следващия миг смачка пеперудата в юмрука си и почувства как тялото ѝ се размаза под силата на хватката му. „Пльок! — помисли си момчето. — Супер пльок!“ Определено не беше бил целия път от Флагстаф, за да дели стая с някаква шибана жълта буболечка!

Изхвърли смачканата останка в кошчето за боклук, избърса жълтия прашец от дланта в панталоните си и се върна в дневната. Шор тъкмо пожелаваше приятна вечер на родителите му, когато дойдоха другите двама мъже с багажа и компютърното му оборудване.

— Инструктажът е в 8:00 часа, приятели! — напомни сержантът. — Ще се видим там!

— Чудесно — отвърна развълнувано Фил Кронингер.

— Чудесно. — Гласът на Елиз беше напоен със сарказъм. Сержант Шор, чиято усмивка не слизаше от лицето му, напусна апартамент номер шестнадесет. Лицето му обаче бързо се промени в сериозна гримаса, когато се качи в електрическата количка, а устата му се изпъна в мрачна, права линия. Обърна превозното средство и се върна на мястото, където имаше отломки на пода. Каза на почистващия екип да си размърдат задниците и да закърпят пукнатините — и този път да останат закърпени — преди цялата проклета секция да падне.

— Онзи вътре ли е още? — попита шепнешком чернокожата жена с оранжева коса и младежът от испански произход, който продаваше пуканки, кимна.

— Слушай! — насочи ѝ вниманието хлапето на име Емилиано Санчес и тъмните му очи се ококориха.

От другата страна на избелелите червени завеси, които водеха към киносалона на „Емпайър Стейт Тиътър“ на Четиридесет и втора улица, се разнесе смях. Подобен звук можеше да издаде само някой с прерязано гърло. Смехът стана по-гръмък и по-пронизителен и Емилиано запуши ушите си с ръце. Смехът му напомни на локомотивна свирка и детски писък и за няколко секунди се върна обратно в миналото, отново беше на осем години и живееше в град Мексико, където стана свидетел как брат му беше блъснат и убит от товарен влак.

Сесили се вторачи в него и когато смехът се усили, тя чу момичешки писък в него. Отново беше на четиринадесет години и лежеше на масата за аборти. Споменът изчезна в миг и смехът затихна.

— Мили боже! — съумя да изрече отново шепнешком Сесили. — К’во пуши това копеле ?

— Слушам го от полунощ — сподели ѝ младежът. Смяната му започваше в дванадесет и щеше да свърши в осем. — Някога чувала ли си нещо подобно?

— Сам ли е там?

— Аха. Няколко души влязоха, но те също не издържаха. Човече, трябваше да видиш лицата им на излизане! Направо тръпки да те побият!

— По дяволите, човече! — отвърна Сесили. Тя продаваше билетите и работеше в будката отпред. — Не мога да изгледам и две минути от този филм с всичките му мъртъвци и прочие! Божичко, продадох билета на този тип преди три прожекции!

— Той излезе, купи си голяма кола и пуканки с масло. Остави ми един долар бакшиш. Казвам ти, не ми се искаше да докосвам парите. Изглеждаха ми… мазни или нещо подобно.

— Копелето сигурно си играе с малкия вътре. Вероятно гледа всички онези мъртви и кървави лица и си играе с малкия! Някой трябва да влезе там и да му каже…

Смехът отново изригна. Емилиано потръпна. Сега звукът му напомни за плача на едно момче, което някога наръга в корема по време на бой с ножове. Смехът секна и премина в тих кикот, който накара Сесили да се сети за звуците, които издаваха наркоманите в стрелбището, което посещаваше. Лицето ѝ беше застинало, докато смехът не се изгуби напълно.

— Имам да свърша някои неща — каза тя, обърна се и побърза да се прибере в будката за билети, като заключи вратата след себе си. Спомни си, че мъжът в киносалона беше много странен: едър здравеняк, който приличаше на швед с тази негова чуплива руса коса, млечнобяла кожа и очи като изгорено от цигара. Докато си купуваше билета, направо прогаряше дупки в нея и не изрече нито дума. Странно, помисли си Сесили и взе списанието си „Пийпъл“ с треперещи пръсти.

„Хайде, да става осем часа!“, замоли се Емилиано. Погледна колко е часът на ръчния си часовник. След няколко минути „Лицето на смъртта, четвърта част“ щеше да свърши и Уили, дъртият пиян прожекционист, щеше да смени ролката горе, за да пусне „Mondo Bizarro“, в който имаше сексуални сцени със завързване и подобни. Може би онзи тип щеше да си отиде, когато лентата бъдеше сменена. Емилиано си седна на стола и се върна обратно към комикса си за Конан в опит да изгони лошите спомени, събудени от смеха в киносалона.