Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Предполагам, че сте прав — съгласи се най-накрая Елиз, но определено беше обезпокоена от тези пукнатини и кръпки и от подаващата се от новата дупка крехка рабицова мрежа.

Сержант Шор настъпи газта на електрическата количка. Минаха покрай метални врати от двете страни на коридора.

— Сигурно са вложени много пари, за да се построи това място — каза Роланд и младият военен кимна.

— Няколко милиона. Няма да посочвам точната сума. В строежа инвестираха двама братя от Тексас. Те също са хора, за които оцеляването е от изключителна важност, а и забогатяха от петролни кладенци. През четиридесетте и петдесетте години това място беше сребърна мина, но залежите свършиха и оттогава стоеше празно, докато братята Озли не го купиха. Ето ни и нас, почти стигнахме. — Сержантът намали и спря пред метална врата, на която пишеше „Шестнадесет“. — Това ще е вашият мил дом през следващите две седмици, приятели. — Шор отключи вратата с ключ от връзката с ключове със знака на Земен дом на нея, бръкна вътре в помещението и включи осветлението.

Преди да последва съпруга и сина си в жилището, Елиз Кронингер чу капене на вода и видя още една голяма локва в коридора. Таванът течеше на три места и също така имаше дълга назъбена пукнатина, широка около пет сантиметра. Господи! , каза си тя и се разстрои още повече, но въпреки това влезе в стаята.

Имаше чувството, че се е озовала във военна казарма, това беше първото ѝ впечатление от новото им жилище. Стените бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово и украсени с няколко маслени картини. Килимът беше дебел и в нелош ръждивочервен цвят, но таванът ѝ се стори ужасно нисък. Макар да беше поне с петнадесет сантиметра над главата на Фил, а той да се извисяваше на метър и осемдесет, очевидната липса на височина в „жилищната площ“ на апартамента, както я наричаха брошурите, я накара да се почувства почти… Да, каза си Елиз, почти погребана . Имаше нещо много приятно в помещението — далечната стена представляваше фототапет на покрити със сняг планини, които придаваха пространство на стаята, макар да беше само оптическа илюзия.

Апартаментът се състоеше от две стаи и една баня между тях. Сержант Шор остана още няколко минути, за да ги разведе и да им демонстрира пускането на водата в тоалетната, която отвеждаше отделеното нагоре в резервоар, който, по негови думи, се изпразвал в гората и спомагал за по-доброто развитие на растителността. Стените на стаите също бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово, а таваните бяха направени от коркови плоскости, които според Елиз скриваха арматурата и подсилващите метални греди.

— Чудесно е, нали? — попита Фил. — Не е ли страхотно?

— Все още не съм сигурна — отвърна съпругата му. — Все още имам чувството, че съм в мина.

— О, ще ви мине — увери я приятелски сержант Шор. — Понякога новодошлите страдат от клаустрофобия, но тя бързо отминава. Нека ви дам това — каза военният и подаде на Фил карта на Земен дом, на която бяха отбелязани столовата, физкултурният салон, лазарета и стаята с игри. — Управлението е точно тук — младият мъж посочи мястото на картата. — Всъщност е просто зала, но ние сме общество тук долу, нали? Нека ви покажа най-краткия път дотам…

Роланд се оттегли в стаята си, която беше по-малката от двете, включи нощната лампа и потърси подходящ контакт за компютъра си. Помещението беше малко, но за него нямаше проблем, важна беше атмосферата. С нетърпение очакваше семинарите на тема „Импровизирани оръжия“, „Да живееш на открито“, „Правителства в хаос“ и „Партизански тактики“, които брошурите обещаваха.

Намери удобен контакт, който беше достатъчно близо до леглото му, за да може да се разположи върху няколко възглавници, докато работи върху програмирането на играта „Кралският рицар“. През следващите две седмици Роланд щеше да сънува подземия и живеещите в тях чудовища, които щяха да накарат дори един експерт като измъчения Кралски рицар да трепери в доспехите си.

Момчето отиде до килера и отвори вратата, за да провери с колко място разполага за нещата си. Вътрешността му беше от евтино дърво, с няколко телени закачалки, които висяха от пръчката. Нещо малко и жълто изведнъж прелетя във вътрешността на килера като есенно листо. Роланд инстинктивно се пресегна и го хвана между пръстите си. Отиде до светлината и внимателно разтвори ръка.

В дланта му лежеше зашеметена крехка жълта пеперуда със зелени и златисти ивици по крилете си. Очите ѝ приличаха на тъмнозелени главички на карфици, подобно на блестящи смарагди. Пеперудата запърха; личеше, че е слаба и замаяна.