Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Роланд! — предупреди го майка му.

— Ах, по дяволите! — Момчето прибра пистолета отново под седалката. — Просто се забавлявах! Вие двамата приемате всичко прекалено сериозно!

Кемперът внезапно беше разтресен, когато Фил Кронингер настъпи спирачката. Двама мъже със зелени шлемове и камуфлажни униформи стояха в средата на пътя; в ръцете си държаха автомати „Инграм“, а в кобурите на кръстовете им имаше .45-калиброви пистолети. Автоматите бяха насочени право в предното стъкло на кемпера.

— Господи — прошепна Фил. Единият от войниците му направи знак да свали прозореца. Той изпълни нареждането и онзи пристъпи от неговата страна, включи фенерче и освети лицето му.

— Пропускът ви, моля — каза войникът, който беше млад мъж с грубо лице и електриковосини очи. Фил извади портфейла и картата и му ги подаде. Онзи разгледа внимателно снимката му на нея. — Колко души ще влизате, сър?

— Хм… трима. Аз, съпругата и синът ми. Очакват ни.

Младият мъж подаде картата на Фил на другия войник, който откачи радиостанцията от колана си. Чуха го да казва:

— Централа, тук е контролно-пропускателният пункт. При нас са трима, които пристигат в сив кемпер. Името на пропуска е Филип Остин Кронингер, компютърен номер 0-671-4724. Чакам за потвърждение.

— Уха! — прошепна развълнувано Роланд. — Това е като във военните филми!

— Шшшш — предупреди го баща му.

Хлапето гледаше с възхищение униформите на войниците; отбеляза, че ботушите им бяха излъскани до блясък, а камуфлажните панталони бяха изгладени на ръб. Над сърцето на всеки от войниците имаше емблема с брониран юмрук, стиснал светкавица, и надпис със златни букви под нея, който гласеше: „Земен дом“.

— Добре, благодаря ви, Централа — отвърна войникът с радиостанцията. Той върна картата на колегата си, който от своя страна я подаде на Фил. — Заповядайте, сър. Очакваното време на пристигането ви беше 22:45 часа.

— Съжалявам — Фил взе картата и я прибра в портфейла си. — Спряхме за късна вечеря.

— Просто следвайте пътя — обясни младият мъж. — След още четиристотин метра ще видите знак „Стоп“. Уверете се, че гумите ви следват следите. Ясно? Продължавайте. — Войникът направи бърз жест с ръка и когато колегата му отстъпи настрани, Фил настъпи газта и се отдалечи от контролно-пропускателния пункт. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че войниците се оттеглят обратно в гората.

— Дали всички получават униформи, татко? — попита Роланд.

— Не, опасявам се, че не. Само хората, които работят тук.

— Дори не ги видях — оплака се Елиз леко изнервено. — Вдигнах поглед и те вече бяха там. Бяха насочили оръжията си право в нас! Ами ако бяха натиснали спусъка, без да искат?

— Тези хора са професионалисти, скъпа. Нямаше да са тук, ако не знаеха какво правят, а и съм сигурен, че всички умеят да си служат с оръжията. Това само показва, че през следващите две седмици ще бъдем в пълна безопасност. Никой, на когото не му е мястото тук, няма да припари. Нали така?

— Да! — отвърна Роланд, който се беше развълнувал, когато погледна дулата на двата автомата „Инграм“. „Ако искаха — помисли си той, — можеха да ни видят сметката с един откос. Едно натискане на спусъка и бум! “ Почувства се невероятно освежен, сякаш беше напръскал лицето си с леденостудена вода. „Това беше добро. Много добро.“ Едно от преимуществата на Кралския рицар беше да се излага на опасности по време на пътуванията си.

— Ето го знака „Стоп“ — съобщи Фил, когато фаровете го осветиха точно пред тях. Големият знак беше прикрепен за стена от груба назъбена скала, която слагаше край на пътя. Около тях имаше само тъмна гора и още скали; нямаше никаква следа от мястото, заради което пътуваха чак от Флагстаф дотук.

— Как се влиза вътре ? — попита Елиз.

— Ще видиш. Това беше едно от най-яките неща, които ми показаха. — Фил беше идвал тук през април, след като прочете реклама на Земен дом в списанието „Войник на съдбата“. Той бавно поведе кемпера напред, докато предните му гуми не потънаха в двете бразди в земята и не задействаха някакви скоби. Почти веднага се разнесе дълбок боботещ звук на тежка машинария, зъбни колела и вериги. В основата на скалната стена се появи флуоресцентна светлина, която плавно започна да се увеличава. Кронингер имаше чувството, че е у дома и чака вратата на гаража му да се отвори.

Роланд от своя страна си представи как пред него се разкрива масивен портал към средновековна гора. Сърцето му биеше като лудо, а луминесцентната светлина, която се отразяваше в дебелите стъкла на очилата му, ставаше все по-силна и по-ярка.