Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— О, просто нанякъде. До един малък град на име Блейкман. Почти нищо не се случва в него, или поне беше така последния път, когато го видях. Можем да отидем там и да си починем няколко дни. Да си съберем мислите и да помислим. Нали?

Суон сви рамене.

— Както кажеш — отвърна тя, но всъщност не ѝ пукаше.

Дарлийн изключи радиото и прегърна дъщеря си. Вдигна глава и за момент ѝ се стори, че забелязва проблясък в небето, но той изчезна прекалено бързо. Стисна рамото на детето.

— Ще сме само двете срещу целия свят, хлапе — каза тя. — Знаеш ли какво? Ще спечелим, ако продължим да опитваме.

Суон погледна майка си и ѝ се прииска — много силно — да ѝ повярва.

Камарото продължи да пори нощта по постоянно разгръщащата се пред тях магистрала, а в облаците на десетки метри над тях се образуваха живи вериги от светлина.

Един оловносив кемпер „Форд Роумър“ се изкачваше по тесния вит път, който водеше до върха на Блу Доум Маунтин, на три километра и триста и петдесет метра от морското равнище и на деветдесет и шест километра северозападно от Айдахо Фолс. От двете страни на пътя имаше гъста борова гора и груба ограда от камъни. Фаровете на кемпера пробиваха дупки в ниската мъгла, а светлините от таблото сияеха в зелено върху измъченото и изморено лице на мъжа на средна възраст зад волана. На свалената седалка зад него спеше съпругата му с разгъната карта на Айдахо в скута си.

На следващия голям завой фаровете осветиха табела отстрани на пътя, на която пишеше с големи оранжеви луминесцентни букви: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ЗАСТРЕЛЯНИ.“.

Фил Кронингер намали, но тъй като нужната карта, която му изпратиха по пощата, беше в портфейла му, премина предупредителния знак и продължи нагоре по планинския път.

— Наистина ли ще го направят, татко? — попита с тънък глас синът му, който седеше зад неговата седалка.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли ще застрелят нарушителите? Ще го направят ли?

— Ясно ти е, че не желаят никой, на когото не му е тук мястото. — Мъжът погледна в огледалото за обратно виждане и видя окъпаното в зелено сияние лице на сина си да се рее над раменете му като маска за Хелоуин. Баща и син си приличаха много — и двамата носеха очила с дебели стъкла, имаха рядка, дълга коса и бяха слаби и мършави. Фил бързо оплешивяваше и вече посивяваше на места, а косата на тринадесетгодишното момче беше тъмнокестенява и подстригана така, че да прикрива високото му чело. Чертите на хлапето бяха истинска колекция от остри ъгли като тези на майка му; носът, брадичката и скулите като че ли всеки момент щяха да срежат бледата кожа, сякаш съществуваше второ лице под първото, което всеки момент щеше да бъде разкрито. Очите му, които бяха увеличени леко от стъклата на очилата, бяха с цвят на пепел. Носеше тениска във военни камуфлажни окраски, шорти каки и туристически обувки.

Елиз Кронингер се размърда.

— Стигнахме ли? — попита сънено тя.

— Почти. Съвсем скоро трябва да видим нещо. — Пътуването беше дълго и изморително, започнало от Флагстаф. Фил настоя да пътуват през нощта, защото по негови изчисления по-ниските температури бяха по-приемливи и можеха да изминат по-голямо разстояние. Той беше внимателен мъж, който не поемаше рискове.

— Обзалагам се, че в момента ни следят с радара. — Момчето се загледа в гората. — Доста сме отдалечени от света тук.

— Така е — съгласи се Фил. — Там горе имат всичко, за което се сетиш. Мястото е страхотно! Почакай малко и сам ще се увериш!

— Надявам се да е хладно — обади се леко раздразнената Елиз. — Бог ми е свидетел, че не съм била целия този път, за да се пържа в някаква мина.

— Това не е мина — напомни ѝ Фил. — Както и да е, вътре е естествено прохладно и разполагат с всякакви видове системи за филтриране на въздуха. Ще сме в пълна безопасност, ще видите.

— Наблюдават ни — каза момчето. — Усещам ги. — То бръкна под седалката си, за да извади скрития там .357-калибров „Магнум“. — Бум! — Натисна спусъка срещу тъмната гора вдясно. След това направи второ „Бум!“ вляво.

— Роланд, разкарай това нещо оттук! — нареди майка му.

— Остави го, синко. Не искаме да се вижда.

Момчето се поколеба, но накрая лекичко се усмихна. Насочи пистолета в главата на майка си, дръпна спусъка и изрече тихичко „Бум“. След това стори същото с главата на баща си.

— Роланд — каза баща му с онзи тон, който минаваше за строг, — веднага спри да се глезиш. Прибери оръжието.