Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Стаята ѝ беше претъпкана с изобилие от растения в саксии, наредени върху рафтове от бетонни тухли и около леглото ѝ. Помещението ухаеше на живот и дори върху един малък кактус в червена керамична саксия беше поникнало бяло цветче. Момиченцето обичаше да мисли за градината и цветята си, когато Томи и майка ѝ се караха; виждаше градината в съзнанието си, визуализираше всички цветове и венчелистчета и усещаше почвата под пръстите си. Тези неща ѝ помагаха да избяга далеч от гласовете им.

— Не ме докосвай! — изкрещя майка ѝ. — Копеле такова, да не си посмял да ме удариш отново!

— Ще ти сритам задника, ако искам! — Последва боричкане, още ругатни и плесница. Момиченцето потръпна, а миглите на затворените ѝ очи се навлажниха от сълзите.

„Спрете да се карате! — помисли си неспокойно то. — Моля ви, моля ви, моля ви, спрете да се карате!“

— Махни се от мен! — Нещо се удари в стената и се счупи. Детето сложи ръце на ушите си и се сви в леглото. Искаше му се да изпищи.

Появи се някаква светлина.

Мека светлина, която проникваше през клепачите на затворените му очи.

Момиченцето ги отвори и се изправи до седнало положение.

На комарника на прозореца в другия край на стаята пулсираше някаква светлина — слабо жълто сияние, подобно на хиляди малки свещички за торта. Светлината се промени като нюансите на красива картина под различно осветление и докато детето я гледаше хипнотизирано, боричкането и крясъците станаха по-тихи и някак си далечни. Светлината се отрази в големите му очи, прекоси лицето му във формата на сърце и затанцува върху дългата му до раменете руса коса. Цялата стая беше осветена от сиянието на светлинното създание, което се беше закачило за комарника на прозореца.

Светулки, сети се момиченцето. Стотици светулки бяха кацнали на комарника. Беше ги виждала и преди, но никога толкова много и никога не примигваха по едно и също време. Пулсираха като звезди, които се опитват да си прогорят път през мрежата и докато ги гледаше, не чуваше ужасните гласове на майка си и „чичо“ Томи. Примигващите светулки бяха привлекли цялото ѝ внимание и моделите от светлина, които създаваха, я хипнотизираха.

Езикът на светлината се промени и продължи в един по-различен и по-бърз ритъм. Момиченцето си спомни залата с огледалата на щатския панаир и как светлините се отразяваха по лъскавите стъкла; в момента имаше чувството, че се намира в средата на хиляди лампи, които — ритъмът ставаше все по-бърз и по-бърз — се въртяха около нея с шеметна скорост.

„Те говорят — помисли си момиченцето. — Говорят на техния си език. Говорят за нещо много, много важно…“

— Суон 7 7 Името на героинята означава на англ. „лебед“ — оттук идва и двузначният смисъл на заглавието на романа, което може да се преведе както като „Лебедова песен“ (с целия вложен в тази фраза смисъл), така и като „Песента на Суон“. ! Скъпа, събуди се!

„… говорят за онова, което е на път да се случи…“

— Не ме ли чуваш?

„… нещо много лошо ще се случи… при това съвсем скоро…“

— СУОН!

Някой я тресеше. За няколко секунди се изгуби в залата с огледалата и беше заслепена от премигващите светлини. След това си спомни къде се намира и видя как светулките напускат комарника на прозореца и отлитат в нощта.

— По целия джам има шибани буболечки — оплака се Томи.

Суон отмести с усилие поглед от тях и изви врат. Майка ѝ се беше надвесила над нея и на светлината от отворената врата момичето видя лилавата подутина около дясното ѝ око. Жената беше много слаба и измъчена, с рошава руса коса, от която се подаваха кестеняви корени; тя постоянно местеше поглед между лицето на дъщеря си и последните насекоми, които отлитаха от комарника.

— Какъв ти е проблемът?

— Малката не е наред — отвърна Томи, който беше блокирал вратата с широкоплещестото си тяло. Той беше едър, запуснат мъж, с неподдържана кестенява брада по острата си брадичка и месесто лице. Носеше гащеризон, тениска и червена шапка с козирка. — Сбъркана е в главата — допълни той и отпи от бутилка „Милър Хай Лайф“.

— Мамо? — Детето все още беше замаяно. Светлините продължаваха да примигат зад очите му.

— Скъпа, искам да станеш и да се облечеш. Ще си тръгнем от тази проклета дупка още сега, чуваш ли ме?

— Да, госпожо.

— Никъде няма да ходите — озъби се Томи. — Къде ще отидете?

— Колкото се може по-далеч оттук! Бях пълна глупачка, че дойдох да живея при теб! Ставай, скъпа. Облечи се. Искам да се махнем колкото се може по-скоро.