Роберт Маккаммон - Лебедова песен

В момента беше на тридесет и пет години, като последното десетилетие беше прекарал в състезания по кеч. Постоянно пътуваше по магистрали и градски пътища, за да посети поредната зала, физкултурен салон или панаир. В Кентъки беше известен като Светкавицата Джоунс, в Илинойс като Пъркинс Тухлата, а имаше и още десетина заплашителни прякора. Истинското му име беше Джошуа Хъчинс и тази вечер се намираше доста далеч от родния си дом в Мобил, Алабама.

Широкият му, плосък нос беше чупен три пъти и изглеждаше крив; последния път въобще не си направи труда да го намества. Светлосивите му очи с цвят на пушек надничаха изпод гъсти черни вежди. Около брадичката му се извиваше още един малък белег, който приличаше на обърнат наопаки въпросителен знак, а грубите черти и форми на лицето му придаваха вид на изморен от войни африкански крал. Джошуа Хъчинс беше толкова едър, че направо изглеждаше уродлив — нещо, което хората рядко пропускаха да забележат, когато се разминаваха с него на улицата. Ръцете, раменете и краката му направо пращяха от мускули, за разлика от корема му, който се беше отпуснал заради многото кутии с понички, изядени в самотните мотелски стаи. Но макар да носеше около талията си мазнина с размерите на гума от камион, Джош Хъчинс се движеше с грация и изящество и създаваше впечатлението за добре навита пружина, готова всеки момент да се изстреля. Това му остана от експлозивната сила, с която разполагаше, когато играеше като защитник за Ню Орлиънс Сейнтс преди много години и в един друг свят.

Джош се изкъпа и отми със сапун потта от себе си. Утре вечер имаше мач в град Гардън, Канзас, и му предстоеше дълго и прашно пътуване през щата. И горещо, защото климатикът в колата му се развали преди няколко дни и не можеше да си позволи да го поправи. Щеше да получи следващия си чек в края на седмицата, в град Канзас, където щеше да участва в среща със седем души, всеки за себе си. Излезе от душовете, подсуши се и се облече. Докато си прибираше екипа, организаторът на мача дойде да му съобщи, че Джони Лий Ричуайн е отведен в болница и че ще се оправи, но го предупреди да внимава, докато напуска физкултурния салон, защото местните типове можели да бъдат малко груби. Джош благодари на човека със своя тих глас, закопча ципа на сака си и му пожела приятна вечер.

Очуканият му шестгодишен „Понтиак“ беше паркиран на паркинга на денонощния супермаркет „Фуд Джайънт“. От опит и от много срязани гуми знаеше, че не бива да спира близо до местата, където се провеждаха мачовете му. Тъй като беше на крачка от магазина, влезе в него и няколко минути по-късно излезе с пакет понички, бисквити „Орео“ и туба с мляко. Качи се в колата и пое на юг по магистрала 81 към мотел „Рест Уел“.

Стаята му беше с изглед към магистралата и грохотът на преминаващите камиони звучеше като бродещи в мрака зверове. Пусна „Вечерното шоу“ и си съблече ризата, за да нанесе „Бен Гей“ на болящите го рамене. Мина много време, откакто за последно ходи на фитнес, но постоянно си повтаряше, че ще започне да бяга отново. Коремът му се беше отпуснал като маршмелоу и му бе пределно ясно, че може да пострада на ринга, ако опонентите му не спираха ударите и ритниците си навреме. Щеше да се тревожи за това утре — винаги имаше утрешен ден — а сега си облече яркочервената пижама и легна в леглото, за да си похапне и да погледа телевизия.

Поничките бяха наполовина изядени, когато забавното шоу беше прекъснато от извънредна новинарска емисия на Ен Би Си. Появи се мрачен новинар на фона на Белия дом и започна да говори за „важна среща“, която президентът бил провел току-що с министъра на отбраната, началник-щаба на въоръжените сили, вицепрезидента и други съветници. Според източниците на телевизията на тази среща били обсъдени Стратегическото въздушно командване и НОРАД. Американските военновъздушни бази, продължи с неспокоен глас говорителят, вероятно щели да бъдат поставени във висока степен на бойна готовност. По-късно щяло да има още новини по темата.

— Не унищожавайте света до неделя — каза Джош с пълна с поничка уста. — Първо трябва да си взема чека.

Всяка вечер в новинарските емисии се обсъждаха слуховете за война. Джош гледаше предаванията, четеше вестници, когато можеше, и си даваше сметка, че нациите са ревниви, параноични и напълно луди, но не можеше да разбере защо уж разумните им лидери не правеха опити да се разберат по телефона. Какво толкова трудно имаше в това да поговорят ?